Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.07.2008 14:54 - Европейската интеграция и въпросът за европейската идентичност
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 14854 Коментари: 9 Гласове:
0

Последна промяна: 13.01.2010 12:35


Напоследък в дискусиите около европейската интеграция все по-често се чуват гласове на недоволство от свеждането й до чисто технически въпроси като хармонизиране на законодателството и стопанска интеграция. Мнозина се питат с ирония и дори възмущение дали обединена Европа може да се ограничи само до обмяна на стоки и до общи административни (да не кажем „бюрократични”) структури. В противовес те настояват по-ясно да се дефинира и да се отстоява нейната културна и духовна идентичност. И докато „расовите” критерии – широко използвани в миналото – са напълно неприемливи по днешни разбирания, мнозина без задръжки изтъкват християнските корени и същност на европейската цивилизация. Да се говори за „християнска Европа” вече не е старомодно.

Подозрително е все пак, че този подчертан интерес към европейската „духовност” и „култура” се проявява най-вече от противниците на нови разширения на Европейския съюз. Главната причина за тяхната загриженост са разбира се преговорите за присъединяване на Турция и позицията им прозира в два по-открити въпроса: „Може ли да се приемат в Европейския съюз страни, които не принадлежат към християнския свят?” и „Може ли да се приемат страни, които географски се намират извън Европа?” Така формулираните въпроси сами подсказват отрицателен отговор. Но проблемът не е в отговорите, а в самите въпроси. Защото макар „европейската идентичност” да представлява сама по себе си легитимна тема, тя не може замени привидно „техническите въпроси” на днешната европейската интеграция. Ясните правни и политически критерии не бива да се подменят с дискусии за „географските и културните граници”, за „християнската” или каквато и да било друга „същност” на Европа. От друга страна, разглеждането на проблема за европейската идентичност през призмата на текущите политически проблеми на евроинтеграцията неизбежно води до неговото политизиране и конюнктурно разглеждане. Рискуваме дебатът за това какво представлява и докъде се простира Европа да бъде сведен до обикновено пропагандно средство – било в подкрепа, било в противопоставяне на определени кандидатури за еврочленство. Самата европейска идентичност пък не би могла да бъде сведена само до географско местоположение и религиозна принадлежност.

 

Колко стар е „Старият континент”?

Свикнали сме с представата, че Европа е не просто един от континентите – тя е едновременно най-малкият и най-важният в човешката история. Континентът изглежда като неподлежаща на дискутиране физическа реалност, като основа, върху която се е развила хилядолетната европейска цивилизация. Но ако погледнем без предубеждение картата на света ще видим, че Европа всъщност е един от полуостровите на голямата евразийска суша, която на свой ред е свързана с Африка. В действителност „европейският континент” не е даденост на географията, той е рожба на историята. Затова нека се върнем накратко към процеса на неговото „създаване”. На първо място трябва да подчертаем, че има съществена разлика между идеята за Европа като за наднационална общност и като за отделен континент “от Атлантика до Урал”. Тези две понятия имат различни корени и с много малко изключения са използвани поотделно докъм XVII-XVIII век[1], като и днес по-внимателните наблюдатели винаги правят разлика между тях.

Названието „Европа”, както и делението на сушата на континенти дължим на древните гърци. Всъщност терминът „Европа” първоначално означава само един малък регион в континентална Гърция, но след това постепенно започва да се отнася до цялата територия на северозапад от проливите на Босфора и Дарданелите. Заедно с това сред древните гърци се разпространява разбирането, че светът се дели на две или три големи част: „Европа”, „Азия” и евентуално „Либия” – днешната Африка. Названието „Европа” и разбирането за подразделяне на земната суша на отделни части се срещат спорадично и през следващите векове, но далеч не е единствена и безспорна интерпретация. Тя получава по-ясно изражение в началото на Новото време: географските карти от XVI век насетне ясно представят Европа като част от света, отделна от Азия[2].

Идеята за наднационална общност в днешна Европа се заражда през Средновековието и е основана на чувството за принадлежност към християнството (christianitas), при това разбирано като западното християнство. Паралелно използваният термин “запад” (оccidens) е показателен в това отношение. Названието Европа започва да се използва паралелно на christianitas и оccidens, но дори в началото на Новото време все още се среща сравнителни рядко. Това дава основание на един известен историк да се запита „Съществувала ли е Европа преди 1700-та година?”[3]. Макар и може би леко преувеличен, отговорът е негативен – названието „Европа” започва широко да се използва в днешното си значение едва от края на XVII – началото на XVIII век. Но това е не просто заместване на названията christianitas и оccidens, а промяна и на самата парадигма. По това време наред с религиозните критерии за принадлежност към тази общност се добавят и дори изпъкват някои политически характеристики. Като специфични за Европа започват да се сочат режими с “меко”, недеспотично управление; подчертава се и политическото многообразие – наличието на множество малки държави с различни типове управление, в това число републики. Важна роля за политическото дефинирането на европейското пространство има и стремежът към “баланс на силите” в него[4]. Може да се каже, че концепцията за Европа се формира основно в епохата на Просвещението и е тясно свързана с нейния дух – тя е типично творение на осемнадесетото столетие[5].

Така с издигане на идеята за Европа като наднационална общност през XVIII век, разбирането за нея и като обособена част от земната суша добива политическа значимост. Всъщност именно себеусещането на западноевропейските елити дава нов живот на античната представа за Европа като отделна от Азия. Иначе, от чисто географска гледна точка, тази идея на древните гърци се оказва просто погрешна – тя е плод на ограничените познания за света по тяхно време. Но това разбиране се налага до такава степен, че против общоприетата логика (по-принцип континентите се делят от вода, но това не важи за „границата” на Европа с Азия), съществуването на европейския континент бива прието за научен факт. Нещо повече – за оформянето на днешната представата за Европа като отделен континент значително допринася развитието на самата географската наука на ХІХ век. Именно тя налага идеята за „континентите” не просто като големи части от сушата, а като на антропогеографски единици с ясно изразен индивидуален профил[6]. Според тази схема с Европа живеят „европейци”, които имат „европейска култура”, в Африка живеят „африканци”, които имат „африканска култура” и т.н. Така чисто географските понятия се изпълват с политическо и културно съдържание. Това обаче става в света на идеите. В действителност континентите си остават вътрешно разнородни, а границите между тях – в много отношения условни.

 

Разминаването между географски и културно- исторически граници на Европа

Сравнен с Европа като общност на западното християнство, континентът Европа е почти два пъти по-голям. Съвсем естествено, териториите, които са допълнително добавени към това вече обособено ядро, започват да бъдат разглеждани като негова периферия. От друга страна, тези пространства са директно свързани с, условно казано, „неевропейския свят”. Това обяснява “конструирането” впоследствие както на “Източна Европа”, така и на “Балканите” като “не напълно европейски пространства” именно от XVIII век насам – преди те изобщо не са смятани за „европейски пространства” в политически и културен смисъл.

В продължение на векове линията, която разделя „Европа” от „Азия” остава без политическо значение – тя е условна, точно колкото и Гринуичкият меридиан. Древните гърци, на които я дължим, живеят от двете й страни (както в континентална Гърция и по островите, така и в Мала Азия); за тях “другите” са “варварите”, независимо къде се намират. Римляните също не я виждат като граница и разделянето на империята на Източна и Западна част няма нищо общо с условните граници между Европа, Азия и Африка. Идентифицирането на исляма с Азия и на християнството с Европа също е по-късно изобретение – и двете идват от Близкия изток. Миналото на региона, в който живеем, също е показателно за разминаването между географските и историческите граници на Европа. Докато днешна Европа се оформя, започвайки от Ранното средновековие, Балканите имат твърде близка съдба до тази на Анатолия и част от Близкия изток под властта на Византия и Османската империя. Това положение се запазва докъм XIX, а в отделни части и до началото на XX век.

През епохата на Просвещението, когато изкристализира днешната идея за Европа, нейните географски граници не съвпадат с политическите реалности и пресичат владенията на две големи империи. Затова, когато върху географските карти окончателно се слага ясна граница между Европа и Азия, съответно се появяват “Европейска Турция” и “Европейска Русия”. Що се отнася до “Европейска Турция” постепенно през XVIII, и особено през XIX век, все повече европейци започват да мислят за тези провинции на Османската империя като за част от Европа под “чужда”, османска власт[7]. Християнските народи на Балканите възприемат това разбиране, при това – ентусиазирано, и успяват да го използват за собствените си национално-политически цели. Факт е, че идеята за Европа като континент е повлияла на съдбата на Балканите и е довела до постепенното им превръщане в “регион на Европа”, наистина периферен, започвайки от XVIII и особено от ХІХ век нататък.

В опит за компенсация на късното европеизиране на Източна и Югоизточна Европа някои автори извеждат на преден план християнството изобщо (като донякъде идентифицират източното християнство с Източна Европа), опитват се да представят Византия като „другата Европа” през Средновековието, а себе си виждат като нейни наследници[8]. Все пак в автентичния си вид идеята за „Европа” като наднационална общност не включва и дори изрично се противопоставя на Византия; още повече, че тя добива завършеност векове след нейното изчезване. В случая става дума за анахронизъм, при който не се отчитат действителните корени на днешна Европа, и по-важно – тя се разглежда като някаква изначална даденост, вместо да се види постепенното й формиране като наднационална общност.

 

„Културни” или „политически” критерии?

И така, доколкото корените на днешна Европа като наднационална общност са в християнската цивилизация, то това е в западното християнство. От тази гледна точка говоренето у нас за „християнска Европа” е нож с две остриета. Използвано като аргумент срещу кандидатурата на Турция, то поставя под въпрос и изначалната принадлежност към „европейското” на православните страни на изток. Така „географският” и „религиозният” критерии в крайна сметка напомнят колко крехка и проблематична е европейската принадлежност и на страни като България, чиито жители са християни в голямото си мнозинство, но не принадлежат на света на западното християнство – не само чисто догматично, но и като вековен политически, социален и културен опит. Това положение се запазва за дълго и що се отнася до балканския регион приобщаването към европейския свят набира сила основно през ХІХ век. Процесът е труден и далеч не е завършен – това се вижда с невъоръжено око.

Не бива да се забравя, че макар оформянето на днешна Европа да се дължи на процеси, протекли в света на западното християнство, те не са непременни религиозно обусловени. Това, която характеризира днешна Европа, както и самата идея за Европа, се появява сравнително късно в историята на християнския свят. Независимо от религиозните си корени, Европа добива завършеност само след като ги надраства. Както бе споменато при дефинирането на „Европа” през епохата на Просвещението на преден план започват да излизат политически критерии, докато религиозният – за принадлежност към западното християнство, вече само разделено след Реформацията – започва да отстъпва на заден план. Именно затова интегрирането в Европа предполага възприемане на нормите на съвременната европейска политическа култура, а не на западното християнство в което и да било от направленията му.

Ако видим идеята за Европа като продукт на Просвещението, много по-естествен започва да изглежда и фактът, че днешният Европейски съюз е плод преди всичко на политически процеси от втората половина на ХХ век. В този контекст вече не е толкова изненадващо, че днешната европейска интеграция води началото си от търговски спогодби, чиято цел е да осигурят просперитета, стабилността и мира на континента. Колкото и прозаично да звучи, в основата на днешна обединена Европа стои не християнството, а създаването на Европейската общност за въглища и стомана в началото на 50-те години на ХХ век. В крайна сметка създаването на Европейския съюз като политически процес се вписва в традициите на „създаването” на Европа през епохата на Просвещението. Нормално е следователно споровете около евроинтеграцията да се фиксират около политически и правни критерии, вместо да се говори за принадлежност към „европейското” като някаква даденост.

В крайна сметка трябва да подчертаем основните рискове, които носи пренасочването на дебата за евроинтеграцията към проблема за европейската идентичност и свързаната с него подмяна на политическите критерии с географски и религиозни съображения. Имам предвид главно българския случай. На пръв поглед този подход ни носи определен психологически комфорт, като създава усещането, че сме европейци „по рождение”, защото живеем на континента и сме част от християнската цивилизация. Подобни „културно-исторически” аргументи обаче лесно могат да се обърнат именно срещу страни като нашата. Да се насочва дебатът към корените на европейската цивилизация би довело до ново повдигане на въпросите около това колко различни са историята и културното наследство на балканските страни и доколко това препятства ефективната евроинтеграция. Въпросът не е изгубил чисто политическата си значимост макар вече да сме приети в Европейския съюз вглеждането в миналото би могло само да подсили настроенията за още по-голямо диференциране вътре в него и за трансформирането му в съюз на няколко скорости.

Вторият проблем е, че възприемането на „европейското” като даденост би могло да доведе до отказ от усилията за действително адаптиране към нормите на Европейския съюз. Според подобна интерпретация да си “европеец” е резултат от това, че живееш на континента и принадлежиш на християнския свят – приемането в Европейския съюз изглежда просто като признание на този факт; то се мисли по-скоро като „завръщане”, отколкото като „интегриране” в Европа. Особено опасни последици биха могли да имат опитите да се изживяваме като „другата Европа”. Това е предпочитан подход на някои политици и интелектуалци в региона, които настояват, че страните им са част от Европа (залагайки на географското положение и на принадлежността си към християнството), но в същото време изтъкват своята културна обособеност спрямо Западна Европа (основавайки се примерно на православната и/или византийската традиция). Всъщност да си част от “другата Европа” е добро оправдание за това да не си съвсем като останалите европейци, и въпреки това да се чувстваш „европеец”. Така сякаш отпада необходимостта новите и/или бъдещите членки из основи да се реформират (някой би казал “да се европеизират”) – повече усилия като че ли се влагат в разобличаването на натрупаните негативни “стереотипи” за Източна Европа и за Балканите. Все по-ясно става обаче, че освен стереотипите има и множество реални политически, икономически и социални проблеми. Именно тяхното решаване, а не въпросът за идентичността, трябва да заеме водещо място в процеса на европейската интеграция.


Публикувано в:  Християнство и култура, 2008, 5, с. 71-75.

[1] J.‑B. Duroselle, L’Idйe d’Europe dans l’histoire. Paris: Denoлl, 1965, p. 74.

[2] W. Schmale, Geschichte Europas, Wien: Bцhlau, 2000, p. 46 sqq.

[3] P. Burke, “Did Europe exist before 1700?” In: History of European Ideas, 1, 1980, 1, p. 21-29.

[4] F. Chabod, Storia dell’idea d’Europa. Bari: Editori Laterza, 1961, p. 48 sqq; J.‑B. Duroselle, L’Idйe d’Europe …, 1965, p. 75 sqq.

[5] F. Chabod, Storia dell’idea..., 1961, p. 193.

[6] M. Lewis, K. Wigen, The myth of continents: a critique of metageography. Berkeley/Los Angeles/London: University of California Press, 1997, pp. 21-31.

[7] J. Osterhammel, Die Entzauberung Asiens: Europa und die asiatischen Reiche im 18. Jahrhundert. Mьnchen: Beck, 1998, pp. 47-51.

[8] P. Tzermias, Das andere Byzanz. Konstantinopels Beitrag zu Europa. Universitдtsverlag Freiburg Schweiz, 1991.




Гласувай:
0



1. анонимен - мани мани
20.07.2008 21:23
Ти защо пишеш, след като никой не ти обръща и изглежда няма да ти обърне никакво внимание?
Честно казано, опитах да прочета нещо от високомерните ти глупотевини.
Разкриваш, както би казал ученият критик: Егоизъм, егоцентризъм, високомерие, а то всичко написано от теб е вятър и мъгла, нищо смислено и полезно накрая!
Такива като теб си мислят, че са на върха на цивилизационната пирамида.
Да те светна: Нищо подобно. Гола вода и претенции по гърба.
цитирай
2. анонимен - А ти пък откъде се извъди? Я си влез ...
19.09.2008 14:08
А ти пък откъде се извъди? Я си влез обратно в задника, от който си дошъл, и не говори от името на всички, които четат този блог. Ясно ли е?
цитирай
3. анонимен - Ясно е откъде се е извъдило
19.09.2008 15:07
въпросното същество - анонимен № 1 - от катедра История на България, Исторически ф-т, Софийски Университет...
цитирай
4. анонимен - do anonimen 2 i 3
01.10.2008 18:40
Po-poleka, Sasho tragna ot sashtata katedra.
цитирай
5. анонимен - Няма начин
10.10.2008 18:11
Да, наистина няма начин хората в държавния университет да започнат да разсъждават. Изхождайки от принципа "да няма обидени", всъщност там не се случват и дискусии, а това - както знаем всички - е фундаментът на науката. Няма ли среда на академичен диалог, няма наука. Също така няма, но този път спор, че когато запиташ в дълбочина онзи, който има титлата си не по научни, а по социални (или социалистически) причини, той няма да отговори по начин, който е качествено съизмерим с въпроса или контратезата. Ето защо ние продължаваме кротко "да не се обиждаме", затъвайки в невежество, а блатото изплюва всеки опит за инакомислие, какъвто безспорно беше д-р Везенков като асистент в ИФ.
цитирай
6. nezabravka - Хм,
03.02.2009 19:43
клоаката блог. бг не е място за сериозен блог. Тука идват разни келеши и чели недочели засипват пространството с трици. Това едно да внимава да не си претрие члена от чекии, щото явно друго няма какво да прави.
цитирай
7. анонимен - на анонимен 5
31.03.2009 10:15
Никой така и не успя да разбере какъв " беше д-р Везенков като асистент в ИФ", защото забегна в Стамбул още в първата си асистентска година без да е водил дори един час упражнения или нещо друго.
цитирай
8. анонимен - Я стига лъга,
31.03.2009 16:13
води, води, но ти си от онези, които му завиждат, защото без благословията на пчелите майки нищо не става от тебе и вземаш грешни пари от Факултета! Ти само се водиш на работа там, мъртва душо грешна и попиляна!
цитирай
9. анонимен - вярно или невярно
10.01.2010 18:49
няма нищо подробно с кои три страни е свързана вашата претстава за континента Азия.напишете три отличителни характеристики за всяка от тях
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 335216
Постинги: 20
Коментари: 85
Гласове: 124
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031