“Много малко неща се случват навреме, а останалите изобщо не се случват; добросъвестният историк ще поправи тези недостатъци.”

Марк Твен

 

Като не мога да бъда безпристрастен, поне ще бъда откровен – наскоро излязлата книга на Стефан Цанев “Български хроники” разтворих с лошо предчувстие. Нямаше как да бъде иначе, защото още заглавната страница поражда въпроси – една история на българите, започваща от 2137 г. пр. Хр.? Много такива книги се появиха напоследък и всичките отиваха далеч отвъд границите на достоверното. Не само хронологическите граници, но и самото заглавие “Български хроники” съдържа дълбоко противоречие – именно откъм хроники е изключително бедна книжовната продукция на българското средновековие. Оттам и подозрението, че това е поредният опит за разкрасяване и максимално изтегляне на “началото” на българската история назад във времето и конвертиране на писаната история на различни древни цивилизации в “български хроники”.

Има го и това, но има и друго. Всъщност книгата се състои от две неравностойни по обем и твърде различни по съдържание части – едно съвсем кратко и напълно недостоверно съчинение върху две и половина хилядолетия история на прабългарите, и един подробен преразказ на средновековната ни история, много близък до познатия от учебниците. Първата част придава атрактивността на книгата, втората – обема й.

                За творбата си авторът казва, че само се е опитал да преразкаже “на прост и образен език написаното в академичните книги” (с.5). И това не е просто имитация на скромността на средновековните хронисти – книгата наистина отразява онова, което може да се открие в българската историография. Ето защо тук ще се опитам да представя “Български хроники”, като преди всичко разгранича какво те дължат на предишни публикации и какво сами надграждат.

Злоупотребите с древната българска история и новата версия на Стефан Цанев

Несъмнено основната причина за бързото популяризиране на книгата се крие в начина, по който започва, представяйки една много по-дълга и величава история на българите от обичайно приетата. И макар авторът да въвежда тази история чрез една преднамерено нереалистична сцена, приписвайки всичко на някой си унгарски професор, разказът няма много общо нито с академичната, нито с която и да било от профанизираните версии на унгарската историография. Всъщност Стефан Цанев следва вълната от публикации за древната българска история, която достигна истински бум през последните петнадесетина години и както се вижда от тази книга, още не е отшумяла. Ред ентусиасти, сред които най-популярният несъмнено е Петър Добрев, създадоха картината на едно далечно минало, в което българите се оказаха създатели на високоразвита цивилизация и дори предшественици и учители на много от древните култури в цялото пространство от Китай до Египет. Въпреки очевидната си несъстоятелност, тези книги имаха несъмнен успех сред широк кръг читатели, а цялата дейност бе институционализирана в Общобългарска фондация “Тангра-ТанНакРа”. И именно този успех обяснява постепенното примиряване и впоследствие възприемането на подобен тип въодушевено говорене за прабългарите от много “професионални историци”, а сега и от писателя Стефан Цанев. Високият тираж на “Български хроники” и бързата му реализация се дължат именно на пионерското дело на тези лъжеисторици. Тях Стефан Цанев следва в акцентирането върху темата, в преповтарянето на мита за изключителната цивилизационна роля и величие на “древните българи”, а и в отричането на тюркската им принадлежност (“прабългарите са били индоевропейски народ”, с.40).

Но преди да съдим тази последна книга, трябва да вземем под внимание реакциите на историците – в “предателството на знаещите” те предхождат Стефан Цанев по време, отговорността им несъмнено е по-голяма, а и ако не беше тяхната безхарактерност, “Български хроники” вероятно щяха да започват другояче. “Професионалните историци”, както сами се наричат, първо реагираха с глухо неодобрение, но постепенно много от тях се присъединиха към проявите и публикациите на фондация “Тангра”. Някои, като бившия декан на Историческия факултет на Софийския университет, а сега заместник-ректор на “най-старото висше учебно заведение в България”, Георги Бакалов, направо се присъединиха към мненията, че прабългарите били от “арийската раса”, а българската държавност водела началото си от 165 година.

На фона на крайните съчинения на ентусиасти тези, писани от професионални историци, обикновено са по-умерени, но вървят в същата посока и пак преувеличават значението на (пра)българите. Така от първоначалното противоборство се стигна до една симбиоза, при която “любителите” прокарват големите тези, а “професионалните историци”, мърморейки вървят подире им, опитомяват най-големите им лъжи и постепенно ги легитимират в една по-мека и наукообразна версия. И понеже тези измислици от дълго време са в обръщение, научната версия за историята на прабългарите вече снизходително се дисквалифицира като “едно по-старо схващане”, което било оборено от “съвременната наука”, а най-изявените шарлатани се определят като “модерни историци”. Постепенно започват да ни се карат, че не познаваме тази история, вменяват ни в дълг да я учим и да се гордеем с нея, че и да я пазим от чужди посегателства.

В крайна сметка официалната историография, иначе толкова ревнива към набезите на неспециалисти, се примири с промененото съотношение на силите. Напоследък инициативите на фондация “Тангра” се организират съвместно с Института по история към БАН, Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", Археологическия институт с музей към БАН и други подобни институции. Този вече “облагороден” вариант се радва и на директна държавна подкрепа: диплянките на “Тангра” с гордост ни съобщават кои техни книги са утвърдени като учебни помагала от Министерство на образованието и науката и показват факсимилета на поздравителни писма от президента и министър-председателя на България (тогава съответно Петър Стоянов и Симеон Сакскобургготски). Последната научна (!) конференция, опитваща се да покаже, че българската държава всъщност била създадена още през 165 г. (18-20 май 2005 г.), е открита с поздравително слово на президента Георги Първанов, който като историк по образование, би следвало да съзнава несъстоятелността на самата теза, а като политик – вредата от вдигането на целия шум около нея.

И макар доскоро да мислехме, че по-зле не би могло да бъде, към всичко това книгата на Стефан Цанев прибавя един качествено нов елемент. И то не толкова защото от нея българската история става още по-древна и по-велика: авторът връща началото на българската история с две хилядолетия по-назад от повечето си конкуренти и открива десетина български държави там, където въображението на други е стигнало само за “една високоразвита древна култура.” Основната разлика е в името на автора – независимо как преценяваме досегашното му творчество, “Български хроники” са дело на известен писател. Много трудно е да се критикува подобна книга, която едновременно претендира да е исторически точна, но и да е литературно произведение; нарича се “хроники” и дава точни години в заглавието, но в подзаглавието се определя като “поема”. Какво, ако една литературна творба не отговаря точно на историческата истина? Та и написаното от Омир не е фактически и хронологически прецизно, но това не намалява стойността му на класическо произведение, което всички изучаваме в училище, а гърците се и гордеят с него. И както никой не би тръгнал насериозно да дири фактологически и хронологически неточности в “Травнишка хроника” на Иво Андрич или в “Хроника на камък” на Исмаил Кадаре, по аналогия и на “Български хроники” на Стефан Цанев трябва да бъде спестена подобна дребнавост.

Как “изкуството” може да послужи за прикритие и дори полуляризиране на една историческа фалшификация вече знаем. Книгата на Антон Дончев “Време разделно”, а и филмът по нея, се основават на един доказан фалшификат от XIX век, представящ масово насилствено помохамеданчване – летописът на поп Методи Драгинов. Е, летописът може да е фалшификат, но романът и филмът са творби на изкуството, някак елементарно, провинциално и непрофесионално било да доказваме историческата им несъстоятелност. И докато специалисти ни обясняваха, че в тези творби всъщност се третирали “общочовешки проблеми”, сред широката публика те не предизвикаха друго освен разпалване на националистически страсти и омраза.

                Същият механизъм следва да заработи и при “Български хроники”, а и по отношение на появилия се по сценарий на Стефан Цанев филм по БНТ – смесицата между исторически фалшификации и “художествена измислица” изведнъж се оказва “произведение на изкуството”, недоподвластно на фактографски критики на кабинетни учени. Ето още един разказ за славното ни минало и нищо, че не е точен (самият автор не претендира да е точен), той е част от българската литература. Може да се спори дали това е “литература”, но името на автора изглежда достатъчно силен аргумент – именно по тази причина първоначално да напиша отзив за книгата ме покани вестник “Култура” (макар по други причини по-късно да се забавиха да го публикуват, поради което отзивът излиза тук). Така, след “професионалните историците”, и “писателите” дават своя принос за легитимиране на това, което в началото бе само откровена измислица.

                Още повече, че след като се натрупаха достатъчно измислици, се появяви и аргументът, че можело да има и преувеличения, но не можело “да се отрича всичко,” че все нещо от това било вярно – логика, възприета и в “Български хроники” (с.33). На свой ред преувеличенията на Стефан Цанев ще направят някои по-скромни измислици да изглеждат почти приемливи.

Но все пак – много хубаво не е на хубаво. Въпреки широкия консенсус тези видения за минало българско величие си остават дълбоко неверни, а гледани отстрани, цялата им несъстоятелност е лесно доловима. Готовността всичко да се публикува паралелно и на английски прави тази пропаганда още по-уязвима и е лоша реклама за страната. Подобни публикации просто ни правят за смях – както и ние се смяхме на измислиците за връзката между днешна и антична Македония, на историческите съчинения на покойния турски президент Тургут Йозал, където Агамемнон се оказваше Мемнун ага, и на вече класическото “Срби, народ најстарији”, което Стефан Цанев е надминал с повече от век. Само въпрос на време е някой чужд изследовател да събере всички тези недомислици в едно солидно изследване за злоупотребата с древната история в съвременния националистически дискурс и да направи за посмешище “любители” и “професионални” историци, писатели и културни деятели, любознателните им читатели, а и държавните институции, които толерират тази пакостна самодейност. Защото погледнато отвън се вижда не величието на древната ни история, а мизерията на днешната ни историография, научна и културна политика. И в крайна сметка, в резултат на всички тези книги, вместо да се гордеем с далечното си минало, ще се срамуваме от днешната българска наука (дали да не кажем направо нбука) и култура.

 
За пре(на)писването на историята

               Но макар гръмкото заглавие и десетината страници върху прабългарите да са осигурили широкия интерес към “Български хроники” и дори заради същите тези страници вече да се чуват остри критики, основната част на книгата е от съвсем друго естество. Онези, които са били привлечени от годината “2137 пр. Хр.”, ще бъдат разочаровани. Разказът прави рязък завой и бързо влиза в коловозите на отдавна утвърденото повествование за българската средновековна история.

            И тук книгата следва тенденцията, наложила се през последните години, когато се публикуват малко оригинални съчинения, но за сметка на това една след друга излизат нови и нови компилации, всяка с претенцията да е “нов прочит”, “нова трактовка” и дори “философско-исторически синтез” на българската история. И ако донякъде избързвам с реакцията си за “Български хроники”, то е за да изпреваря следващото издание от този вид. Следвайки тяхната реторика, Стефан Цанев се противопоставя и на “многократното пренаписване на историята” заради нагаждането й “към интересите на властващата политическа сила.” Тази последна опасност е избегната в книгата, макар и с цената на нагаждане към масовия вкус; не бихме могли да го обвиним и в “пренаписване”, а по-скоро в една прекалена свобода при “преписването на историята”.

Така “Български хроники” не предлагат нищо ново по същество, а просто една по-разбираема версия на написаното в “монументални[те] исторически трудове” на нашите “големи учени историци” (с.21). Тази скромност е оправдана предвид определено компилативния характер на съчинението – не говоря за неизбежния преразказ на историческите събития, а преди всичко за коментарите за тях, които следват някоя от познатите в историографията интерпретации. Нещо повече – като че ли при предаването на случките авторът си е дал повече свобода да измисля нови, а при интерпретациите без ясна логика е следвал ту един, ту друг автор.

В текста наред с множество хронологически и фактически неточности, анахронизми и погрешно предадени цитати има ред добавени от автора случки. Изобщо читателят рискува да “научи” много неща за българската история, които “не е знаел и за които не е учил в училище.” Но всичко това е на нивото на отделните събития. Ако разглеждаме книгата страница по страница откриваме “неизвестни” факти, но ако погледнем текста в неговата цялост, виждаме една добре позната обща картина. Обикновено на основата на едни и същи факти историците достигат до различни, дори противоположни изводи. Обратно, тук авторът е добавил нови, свои факти, а е достигнал до същите изводи.

Книгата повтаря отдавна познати обяснителни модели за ролята на прабългари, славяни и траки във формирането на българската народност, за покръстването, за славянската писменост, за богомилите и т.н. Само със симпатия може да се погледне на амбицията на автора да не “вкарваме живите събития в прокрустовите калъпи на псевдонаучната терминология” (с.252). Но каква е ползата отдавна изтъркани интерпретации да се преразказват на разбираем език? “Псевдонаучното” в много от следваните от Стефан Цанев “монументални исторически трудове” никак не се ограничава само до терминологията.

Авторът е включвал наред всичко по-атрактивно, без винаги да държи сметка за съвместимостта на различните интерпретации и митове. Така възхваляването на прабългарите не е попречило едновременно да се експлоатира, пак в посока на безмерно разкрасяване, и темата за траките – “най-големия от всички народи на света” и “най-великата антична цивилизация” (с.66). Небрежността в компилирането на текстове, публикувани по различно време, носещи различни идеологически и политически послания,  личи и по редуването на израза “преди новата ера” (с.58, 63) с “преди Христа” (с.59, 65, 66). Трябва да се признае, че именно тази непоследователност прави повествованието по-забавно.

Трудно ми е да преценя дали в крайна сметка версията на Стефан Цанев е по-четивна и ако да – дали тази “четивност” оправдава множеството неточности и измислици, с които е изпълнен текстът. Дали като се “мятат голи кълки” (с.22-23), като се обяснява технологията на “божествения оргазъм” (с.53) и се показват средни пръсти (с. 469), ще се избегне онази скука на досегашните ни учебници, която кара “българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ” (с.21)?

Но сигурно авторът е искал да ни каже нещо повече, защото както обяснява предговорът “историята не е само хладнокръвна хроника на минали събития, а камбана за будене на днешните съвести” (с.7). И наистина, в текста се преповтарят много неща от публичните изяви на автора от последните години по отношение на “народа” и “политиците”, пише и за “демографския срив” (с.66), за прекаленото опростяване на езика (с.189-190) и много други. Но ако действителните послания са свързани със съвременността, защо е трябвало за тяхна основа подробно да се преразкаже, пък макар изпълнена с неточности и мистификации, историята на българското средновековие?

 

 

Стефан Цанев, Български хроники: история на нашия народ от 2137 пр. Хр. до 1453 сл. Хр. София: Труд, Жанет 45, 2006, 504 с.

 

Публикувано в: Литературен вестник, бр. 28 / 19-25.7.2006, с.6-7.

 

 

Понеже повечето историци би трябвало да си скъсат дипломите,след като през последните 20 г. излязоха доста крити моменти от историята ни,най-лесно е такива като Ст.Цанев да бъдат обявени за Мунчовци!Във всяко бг-село и манастир се пазят спомени от вековни събития,представени по съвсем друг начин в учебниците!Кофти е,ама такива ,като автора на статията са получили дипломи или от руска школа или пари от някоя турска или немска фондация!Знаем ви зъбките,мекерета!!!

Виждам паралел между "История славянобългарска" на Паисий и Хрониките на Цанев. Нека си припомним при какви обстоятелства е писал Паисий - първите години на Възраждането. Паистий си е поставил задачата да повдигне духа на българския народ, като събуди историческата му памет, и тръгнал да събира капка по капка нашата история. Всъщност, помислете има ли нещо достоверно в "История славянобългарска"? Да, там няма никаква историческа достоверност. Това е просто един публицистичен труд, който си поставя определени обществени цели. Същото е и с измислената история на Ст. Цанев - да повдигне поунилия дух на българина в мрачното време на все още не отминалия преход. Така че Хрониките могат да бъдат приети като публицистика, в която преобладават чувствата, а не истините. Иначе, браво за рекламната кампания и за правенето на пари! Е, неведнъж се е случвало, и този път Ст. Цанев добре осребри фалшификата си!

За съжаление ние сме срам за прародителите си - не нация, а сбирщина от индивидуалисти и негативисти!Препоръчвам на всички, които притежават макар и малко чувство за национална принадлежност да прочетат книгата на Стефан Цанев, както и книгите, издавани от фондация ТанНакРа - няма да сбъркат!Познавам лично създателите на тази фондация и твърдя, че не само че не са забогатели от дейността си, а напротив - постоянно им се налага да търсят подкрепа, за да не фалират.Добре е, че има хора, които ги подкрепят защото те са новите просветители на тази територия, наречена България.
Що се отнася до тюркският ни произход или до по-късно въведената теза за славянския народ, периодично се излъчва филм на BBC за открито древнобългарско погребение и от възстановката и на слепия става ясно, че древните българи са били индоевропейски народ (без кавички!!). Интересно дали BBC имат интерес и от какво естество е той да възвеличават един народ, с който те самите нямат нищо общо.Впрочем, едни от най-задълбочените разработки за историята на древните българи са точно от унгарски учени!

българите са извънземни!
колкото за унгарските учени-наистина са много полезни, обаче никой сериозен унгарски учен не чете стеф цанев и танакра - те ги преписват, но не ги цитират. мога да те запозная с петер юхас и той ще потвърди думите ми за нелоялната българска конкуренция. той е автор на теорията за родството на българи и унгарци. изходи от една народна песен, записана от историчката елена огнянова за братята угрил и богрил. това им убягва на супермените ти от танакра, всъщност перачи на пари и унищожители на българската нация.

върху некоректния паралел между Паисий и Ст. Ц. Не е вярно, че в историята на Паисий няма нищо исторически вярно - авторът добросъвестно е използвал достъпните му извори. Ст. Цанев няма подготовката, за да създаде научен труд, но няма и таланта да създаде художествена творба. Не е ясно какво представлява компилайцийката му, но народът е непретенциозен и иска да научи нещо за себе си. Същите глупосдти за прабългарите ги писа навремето Бож (ем историк) Димитров - как срещу тях китайците построили китайската стена и т.н., в книга, преведна на английски, френски и немски. Сега Божем (...) Димитров е фен на "иранската" теория, какъвто е и Бакалов. Жалко е, но такива са българските "историци", "повдигат духа" на народа с тъпи лъжи и глупости.

ако има качествен елит, нацията е качествена. "Народът" не е най-важното.

Съгласен съм с Но 5 - навремето си Паисий наистина се е отнесъл сериозно към работата си, а "Български хроники" на Стефан Цанев е подигравка и с темата, и с читателите...

обаче,
тяхна работа
и
право

....обаче, големият проблем е не кой какво е написал или не, а това че до 19 век ние българите нямаме писана история всичко което знаем е от вьншни (чужди источници)затова е това лутане и сьчиняване на измишльотини .На мен лично ми е забавно и интересно да чета издадените книги ,сьщо положителните и отрицателни отзиви.Сьвсем правилно Цанев нарича миналото мьгла.Трудно е да се каже как всичките тези писания и официално приетата история ще се отрази вьрху сьзнанието на бьдещите поколения. Стефан Цанев не е написал история .В Хрониките за пьрви пьт четеш нещо без дори и нюанси от идеологеми.Истириците да не се плашат а да се научат да представят действителната фактология.Ние българите имаме много герои с които да се гордеем но тези хора са земни със своите слабости и грешки.Никому не е нужно да ги изкарваме светци и няма да ги обиаме и тачим по малко.Всеки човек и народ имат своите падения и възход и поуката за нас ще по голяма когато знаем всичко това.Не всички можем да пишем но вички много добре умеем да критикуваме без дори да разбираме от материята.Поздравявам г-н Цанев.Всеки който има мислеща глава да я използва.

.-#..,.,,&,.... много сте смотани - всички, дето сте умували ненаум тука (а и аз явно съм смотан, за дето си позволявам коментар на вашите "компетентни" коментари, както и да е).

Като "аргументи" срещу "аргументите" на другаря Цонев, използвате същите "аргументи" - правилните, достоверните и богонаписаните исторически "факти".

А к'во е История? А?
Да не би всеки от вас да контактува по някакъв начин с некро-тата от отвъдното, които да ви информират к'во е ставало... и к'во не е. Или сте се докопали до исторически документ, подписан и подпечатан от бог (Бог).
Нема такоа животно като История. Все човек я е писал. Вие познавате ли го? Можете ли да му вярвате?
"Всичко на света е толкова относително", казал Хегел според "историческите" данни. Така че не се опирайте на тия "ваште" факти, 'щото не се знае и те колко са истинни [това че някои побелели големи глави(съвета на старейшините) го потвърждават и се печати из учебници, не значи, че е истина].

Щом историята, позната ни на нас, посмъртно не може да е вярна, то защо да не се извлече максимално полза от нея, като например - "повдигане духа на българския народ", па дори дори и да се отлконява от "общоприетите" истини.

На мен тази история ми се стори най-сладка, хареса ми и смятам нея да приема за даденост (за момента).

Гларус, смотаняци.

Докато Българските историци се туткат дали сме славяни, траки, прабългари; дали сме тюрки или арии; Руските историци, макар и плахо започнаха да правят завой към отричане на славянското начало на Русите. Търсят се истинските корени на Русите. Май пак ще започнем да им гълтаме праха, като се съгласяваме с всичкото, което ще кажат - не сме славяни, а сармати и траки. Много мудно се приемат новите неща от вас, Българските историци. = любител

добре ве и каква е крайната цел на тази статия!!!! Да се покаже някаква истина, да ни каже че това е лъжа и вярваш само от чист патриотизъм? НЕ трябваше да се даде поредното компетентно мнение! БРАВООООО

Това,което ме забавлява най-много,е че тези,които с най-много жлъч и сарказъм се подиграват на македонските "историчари" и на измишльотините на Т.Йозал,не дават косъм да падне от патриотичната кратуна на Цанев.Ей,ама тия кви леваци и самохвалковци,са,малей,а ний,ний сме истински древни и мъдри.Бая е комично.Авторът с право се притеснява,че с подобни писания и ние ставаме за смях.

Почти всички, с изключение на автора на статията пишат с чувства, а не с аргументи. Тъй като съм филолог и прекрасно познавам 3 езика - български, немски и руски, а владея доста добре полски, чешки и словашки, мога с категорична убеденост да заявя - българският език е чисто славянски език. Нещо повече - той е люлката на развитието на всички славянски езици. Няма никакво съмнение, че ние сме славяни - и като фонетична, граматична и лексикални системи, и по културно минало, настояще и надявам се - бъдеще. Европа си е просто едно славяно-германско море, в което са потънали прашинките от прабългари, хунгри, хазари и пр. Самият Симеон І е категоричен - аз съм българин, но съм славянин. При 100 % доказана тюркска езикова и генетична принадлежност на прабългарите - фондации като "ТаннаКра" - обръщат фактите с краката нагоре. Но така е - ЦРУ има простата цел - да накара славяните, които са от Прага /етимология!/ до Владивосток /етимология!/ и от Архангелск /етимология!/ до Гарица /етимология!/ на о-в Крит да са едни срещу други -

и да са против Русия.

Но мама, любов, сила, родина са еднакви на всички славянски езици. И - правда! Към истината се стреми и авторът на статията. Има стотици византийски и късноримски документи, старогермански, венециански и генуезки, да не говорим за слО/а/вянски, които доказват безапелационно славянския ни произход и история. Още Владимир!! Расате е разбрал със загубата на зрението си - че това е единствено вярното. Днешните конюнктурни историци, особено пишман Божидар и пишман Бакалията - го знаят, ама паричките - пренаписват истинската ни славянска история, потекло, език, азбука, дори и думи. Например къща - идва от славянското кът, скътвам, кътя, скут, от елинското кат и латинското "casa". Същото се доказва за баща, кака, куче, хубав и пр. Чисто славянски думи. Но - Стефан Цанев е писател, а не историк. Човекът иска хонорари, а не истини.

Авторът безспорно е прав че произходът на българите се превърна в любимо занимание на безотговорни патриотари, вкл. и въпр.Ст.Цанев. Но той трябва добре да знае че въпросите за прабълг.произход изобщо не са решени от професионалнта ни история. Прабългарите не са тюрки, само и заради факта че когато започва тюркската етногенеза, прабългарите - основното ядро на внъндурите е вече отдавна в Кавказ (2 в.пр.н.е., всяко обвинение ча Хоренаци сбъркал е плод на нагласяна на фактите според теорията а не обратното). Да съгласен съм че прабългарите не са били нито висококултурни нито по-развити от който и да е народ на номадския сват по това време. Езиково в прабълг.лексика се откриват два основни пласта - алатайски (по-стар, нетюркски , с паралеле в тунгусоманджурски и монголски, вкл. и чувашки - който редица тюрколози не смятата за тюркски език, поради различната лексика, липсата на ротацизъм и пр.)и сарматоалански!
Аз също съм любител, но за разлика от П.Добрев и последователите му не търся героично и висококултурно минало, а истината, такава каквато можем да я видим през непрогледните пластове на миналото. Така че не поставяйте, г-н Везенков всички любители под общ знаменател! И също съм голям враг на догматизирането на историята, на търсене на националистически митове - колко сме по-по-най, хайде сега знаме се какви сме - първата държава в Европа! Та това е смешно, но П.Добрев пусна тази лъжа и някои професионалсти които вие споменавате лапнаха въдицата! Ами прабълг.календар - колко апологетика се изписа - ненужна и невярна!
Все пак смятам че въпроса за българската етногенеза стои открит и се нуждае от компатентна дискусия и комплексен анализ - на археолози, историци, езиковеди! Тюркската теория е несъстоятелна и трябва да отпадне, също както бактро-памирските недомислице на П.Добрев и компания! Както несъстоятелни са и хунските залитания преди това! А от скромните лаици като мен - има какво да научите! :http://www.bulgari-istoria-2010.com/web/1.html

Аз не разбирам от история, обаче много бързо ги усещам тия дето шикалкавят
За "10-те лъжи на македонизма" знам чее писано, но минаха 4 години и досега не съм чул някой да е издал - 10-те лъжи на Стефан Цанев - поправете ме ако греша
Автора на статията горе е направил последната си редакция през 2010г. и така първото му изречение е добило ненормалният изказ - наскоро излязлалата книга .... - аз държа сега в ръцете си книга втора, на нея пише, че е излязла през 2007г, ако 3 години за автора на тази статия е наскоро - за мен не е.
Я колко лесно било да се плюе по чуждата логика - аман от артисти и шутове

Господин Везенков от много време упорито работи единствено по посока на това да докаже, че всъщност такова нещо като България не е имало никога. Всъщност, целта му не е да омаловажи, а да изличи. - Не зная какво печели с това, но съм сигурна, че е загубил душата си

Квигата на Стафан Цанев няма за цел да бъде исторически справочник. Целта на написаното е да се достигне до консервативните мозъци на историзите. На напреднат гънката си, да се обединят и да направят истинска история на България. На всеки му е ядно, че тя почти или дори изобщо не отговаря на истината. И от това следва, че ние история нямаме. Нашата история е подредена съгласно чужси хроники и летописи. Това показва, че достоверноста на написаното почти винаги е преиначено или съгласувано с политическото време. Ако това е историята ни, защо се противопоставяме например на китайските хронисти, които явно са откровенни в това, че са загубили битка. Всъщност историците ни са толкова предубедени в българските постижения, че предпочитат да ги класифицират като тракийски, гръцки, хунски или какви ли не, но не и български. От страх ли или от неглижиране го правят не знам, но липсата на история кара писателите да вземат перото в свои ръце, та дано и историците да се събудят и направят нещо.