
Прочетен: 14879 Коментари: 19 Гласове:
Последна промяна: 13.01.2010 12:40
“Много малко неща се случват навреме, а останалите изобщо не се случват; добросъвестният историк ще поправи тези недостатъци.”
Марк Твен
Като не мога да бъда безпристрастен, поне ще бъда откровен – наскоро излязлата книга на Стефан Цанев “Български хроники” разтворих с лошо предчувстие. Нямаше как да бъде иначе, защото още заглавната страница поражда въпроси – една история на българите, започваща от 2137 г. пр. Хр.? Много такива книги се появиха напоследък и всичките отиваха далеч отвъд границите на достоверното. Не само хронологическите граници, но и самото заглавие “Български хроники” съдържа дълбоко противоречие – именно откъм хроники е изключително бедна книжовната продукция на българското средновековие. Оттам и подозрението, че това е поредният опит за разкрасяване и максимално изтегляне на “началото” на българската история назад във времето и конвертиране на писаната история на различни древни цивилизации в “български хроники”.
Има го и това, но има и друго. Всъщност книгата се състои от две неравностойни по обем и твърде различни по съдържание части – едно съвсем кратко и напълно недостоверно съчинение върху две и половина хилядолетия история на прабългарите, и един подробен преразказ на средновековната ни история, много близък до познатия от учебниците. Първата част придава атрактивността на книгата, втората – обема й.
За творбата си авторът казва, че само се е опитал да преразкаже “на прост и образен език написаното в академичните книги” (с.5). И това не е просто имитация на скромността на средновековните хронисти – книгата наистина отразява онова, което може да се открие в българската историография. Ето защо тук ще се опитам да представя “Български хроники”, като преди всичко разгранича какво те дължат на предишни публикации и какво сами надграждат.
Злоупотребите с древната българска история и новата версия на Стефан Цанев
Несъмнено основната причина за бързото популяризиране на книгата се крие в начина, по който започва, представяйки една много по-дълга и величава история на българите от обичайно приетата. И макар авторът да въвежда тази история чрез една преднамерено нереалистична сцена, приписвайки всичко на някой си унгарски професор, разказът няма много общо нито с академичната, нито с която и да било от профанизираните версии на унгарската историография. Всъщност Стефан Цанев следва вълната от публикации за древната българска история, която достигна истински бум през последните петнадесетина години и както се вижда от тази книга, още не е отшумяла. Ред ентусиасти, сред които най-популярният несъмнено е Петър Добрев, създадоха картината на едно далечно минало, в което българите се оказаха създатели на високоразвита цивилизация и дори предшественици и учители на много от древните култури в цялото пространство от Китай до Египет. Въпреки очевидната си несъстоятелност, тези книги имаха несъмнен успех сред широк кръг читатели, а цялата дейност бе институционализирана в Общобългарска фондация “Тангра-ТанНакРа”. И именно този успех обяснява постепенното примиряване и впоследствие възприемането на подобен тип въодушевено говорене за прабългарите от много “професионални историци”, а сега и от писателя Стефан Цанев. Високият тираж на “Български хроники” и бързата му реализация се дължат именно на пионерското дело на тези лъжеисторици. Тях Стефан Цанев следва в акцентирането върху темата, в преповтарянето на мита за изключителната цивилизационна роля и величие на “древните българи”, а и в отричането на тюркската им принадлежност (“прабългарите са били индоевропейски народ”, с.40).
Но преди да съдим тази последна книга, трябва да вземем под внимание реакциите на историците – в “предателството на знаещите” те предхождат Стефан Цанев по време, отговорността им несъмнено е по-голяма, а и ако не беше тяхната безхарактерност, “Български хроники” вероятно щяха да започват другояче. “Професионалните историци”, както сами се наричат, първо реагираха с глухо неодобрение, но постепенно много от тях се присъединиха към проявите и публикациите на фондация “Тангра”. Някои, като бившия декан на Историческия факултет на Софийския университет, а сега заместник-ректор на “най-старото висше учебно заведение в България”, Георги Бакалов, направо се присъединиха към мненията, че прабългарите били от “арийската раса”, а българската държавност водела началото си от 165 година.
На фона на крайните съчинения на ентусиасти тези, писани от професионални историци, обикновено са по-умерени, но вървят в същата посока и пак преувеличават значението на (пра)българите. Така от първоначалното противоборство се стигна до една симбиоза, при която “любителите” прокарват големите тези, а “професионалните историци”, мърморейки вървят подире им, опитомяват най-големите им лъжи и постепенно ги легитимират в една по-мека и наукообразна версия. И понеже тези измислици от дълго време са в обръщение, научната версия за историята на прабългарите вече снизходително се дисквалифицира като “едно по-старо схващане”, което било оборено от “съвременната наука”, а най-изявените шарлатани се определят като “модерни историци”. Постепенно започват да ни се карат, че не познаваме тази история, вменяват ни в дълг да я учим и да се гордеем с нея, че и да я пазим от чужди посегателства.
В крайна сметка официалната историография, иначе толкова ревнива към набезите на неспециалисти, се примири с промененото съотношение на силите. Напоследък инициативите на фондация “Тангра” се организират съвместно с Института по история към БАН, Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", Археологическия институт с музей към БАН и други подобни институции. Този вече “облагороден” вариант се радва и на директна държавна подкрепа: диплянките на “Тангра” с гордост ни съобщават кои техни книги са утвърдени като учебни помагала от Министерство на образованието и науката и показват факсимилета на поздравителни писма от президента и министър-председателя на България (тогава съответно Петър Стоянов и Симеон Сакскобургготски). Последната научна (!) конференция, опитваща се да покаже, че българската държава всъщност била създадена още през 165 г. (18-20 май 2005 г.), е открита с поздравително слово на президента Георги Първанов, който като историк по образование, би следвало да съзнава несъстоятелността на самата теза, а като политик – вредата от вдигането на целия шум около нея.
И макар доскоро да мислехме, че по-зле не би могло да бъде, към всичко това книгата на Стефан Цанев прибавя един качествено нов елемент. И то не толкова защото от нея българската история става още по-древна и по-велика: авторът връща началото на българската история с две хилядолетия по-назад от повечето си конкуренти и открива десетина български държави там, където въображението на други е стигнало само за “една високоразвита древна култура.” Основната разлика е в името на автора – независимо как преценяваме досегашното му творчество, “Български хроники” са дело на известен писател. Много трудно е да се критикува подобна книга, която едновременно претендира да е исторически точна, но и да е литературно произведение; нарича се “хроники” и дава точни години в заглавието, но в подзаглавието се определя като “поема”. Какво, ако една литературна творба не отговаря точно на историческата истина? Та и написаното от Омир не е фактически и хронологически прецизно, но това не намалява стойността му на класическо произведение, което всички изучаваме в училище, а гърците се и гордеят с него. И както никой не би тръгнал насериозно да дири фактологически и хронологически неточности в “Травнишка хроника” на Иво Андрич или в “Хроника на камък” на Исмаил Кадаре, по аналогия и на “Български хроники” на Стефан Цанев трябва да бъде спестена подобна дребнавост.
Как “изкуството” може да послужи за прикритие и дори полуляризиране на една историческа фалшификация вече знаем. Книгата на Антон Дончев “Време разделно”, а и филмът по нея, се основават на един доказан фалшификат от XIX век, представящ масово насилствено помохамеданчване – летописът на поп Методи Драгинов. Е, летописът може да е фалшификат, но романът и филмът са творби на изкуството, някак елементарно, провинциално и непрофесионално било да доказваме историческата им несъстоятелност. И докато специалисти ни обясняваха, че в тези творби всъщност се третирали “общочовешки проблеми”, сред широката публика те не предизвикаха друго освен разпалване на националистически страсти и омраза.
Същият механизъм следва да заработи и при “Български хроники”, а и по отношение на появилия се по сценарий на Стефан Цанев филм по БНТ – смесицата между исторически фалшификации и “художествена измислица” изведнъж се оказва “произведение на изкуството”, недоподвластно на фактографски критики на кабинетни учени. Ето още един разказ за славното ни минало и нищо, че не е точен (самият автор не претендира да е точен), той е част от българската литература. Може да се спори дали това е “литература”, но името на автора изглежда достатъчно силен аргумент – именно по тази причина първоначално да напиша отзив за книгата ме покани вестник “Култура” (макар по други причини по-късно да се забавиха да го публикуват, поради което отзивът излиза тук). Така, след “професионалните историците”, и “писателите” дават своя принос за легитимиране на това, което в началото бе само откровена измислица.
Още повече, че след като се натрупаха достатъчно измислици, се появяви и аргументът, че можело да има и преувеличения, но не можело “да се отрича всичко,” че все нещо от това било вярно – логика, възприета и в “Български хроники” (с.33). На свой ред преувеличенията на Стефан Цанев ще направят някои по-скромни измислици да изглеждат почти приемливи.
Но все пак – много хубаво не е на хубаво. Въпреки широкия консенсус тези видения за минало българско величие си остават дълбоко неверни, а гледани отстрани, цялата им несъстоятелност е лесно доловима. Готовността всичко да се публикува паралелно и на английски прави тази пропаганда още по-уязвима и е лоша реклама за страната. Подобни публикации просто ни правят за смях – както и ние се смяхме на измислиците за връзката между днешна и антична Македония, на историческите съчинения на покойния турски президент Тургут Йозал, където Агамемнон се оказваше Мемнун ага, и на вече класическото “Срби, народ најстарији”, което Стефан Цанев е надминал с повече от век. Само въпрос на време е някой чужд изследовател да събере всички тези недомислици в едно солидно изследване за злоупотребата с древната история в съвременния националистически дискурс и да направи за посмешище “любители” и “професионални” историци, писатели и културни деятели, любознателните им читатели, а и държавните институции, които толерират тази пакостна самодейност. Защото погледнато отвън се вижда не величието на древната ни история, а мизерията на днешната ни историография, научна и културна политика. И в крайна сметка, в резултат на всички тези книги, вместо да се гордеем с далечното си минало, ще се срамуваме от днешната българска наука (дали да не кажем направо нбука) и култура.
За пре(на)писването на историята
Но макар гръмкото заглавие и десетината страници върху прабългарите да са осигурили широкия интерес към “Български хроники” и дори заради същите тези страници вече да се чуват остри критики, основната част на книгата е от съвсем друго естество. Онези, които са били привлечени от годината “2137 пр. Хр.”, ще бъдат разочаровани. Разказът прави рязък завой и бързо влиза в коловозите на отдавна утвърденото повествование за българската средновековна история.
И тук книгата следва тенденцията, наложила се през последните години, когато се публикуват малко оригинални съчинения, но за сметка на това една след друга излизат нови и нови компилации, всяка с претенцията да е “нов прочит”, “нова трактовка” и дори “философско-исторически синтез” на българската история. И ако донякъде избързвам с реакцията си за “Български хроники”, то е за да изпреваря следващото издание от този вид. Следвайки тяхната реторика, Стефан Цанев се противопоставя и на “многократното пренаписване на историята” заради нагаждането й “към интересите на властващата политическа сила.” Тази последна опасност е избегната в книгата, макар и с цената на нагаждане към масовия вкус; не бихме могли да го обвиним и в “пренаписване”, а по-скоро в една прекалена свобода при “преписването на историята”.
Така “Български хроники” не предлагат нищо ново по същество, а просто една по-разбираема версия на написаното в “монументални[те] исторически трудове” на нашите “големи учени историци” (с.21). Тази скромност е оправдана предвид определено компилативния характер на съчинението – не говоря за неизбежния преразказ на историческите събития, а преди всичко за коментарите за тях, които следват някоя от познатите в историографията интерпретации. Нещо повече – като че ли при предаването на случките авторът си е дал повече свобода да измисля нови, а при интерпретациите без ясна логика е следвал ту един, ту друг автор.
В текста наред с множество хронологически и фактически неточности, анахронизми и погрешно предадени цитати има ред добавени от автора случки. Изобщо читателят рискува да “научи” много неща за българската история, които “не е знаел и за които не е учил в училище.” Но всичко това е на нивото на отделните събития. Ако разглеждаме книгата страница по страница откриваме “неизвестни” факти, но ако погледнем текста в неговата цялост, виждаме една добре позната обща картина. Обикновено на основата на едни и същи факти историците достигат до различни, дори противоположни изводи. Обратно, тук авторът е добавил нови, свои факти, а е достигнал до същите изводи.
Книгата повтаря отдавна познати обяснителни модели за ролята на прабългари, славяни и траки във формирането на българската народност, за покръстването, за славянската писменост, за богомилите и т.н. Само със симпатия може да се погледне на амбицията на автора да не “вкарваме живите събития в прокрустовите калъпи на псевдонаучната терминология” (с.252). Но каква е ползата отдавна изтъркани интерпретации да се преразказват на разбираем език? “Псевдонаучното” в много от следваните от Стефан Цанев “монументални исторически трудове” никак не се ограничава само до терминологията.
Авторът е включвал наред всичко по-атрактивно, без винаги да държи сметка за съвместимостта на различните интерпретации и митове. Така възхваляването на прабългарите не е попречило едновременно да се експлоатира, пак в посока на безмерно разкрасяване, и темата за траките – “най-големия от всички народи на света” и “най-великата антична цивилизация” (с.66). Небрежността в компилирането на текстове, публикувани по различно време, носещи различни идеологически и политически послания, личи и по редуването на израза “преди новата ера” (с.58, 63) с “преди Христа” (с.59, 65, 66). Трябва да се признае, че именно тази непоследователност прави повествованието по-забавно.
Трудно ми е да преценя дали в крайна сметка версията на Стефан Цанев е по-четивна и ако да – дали тази “четивност” оправдава множеството неточности и измислици, с които е изпълнен текстът. Дали като се “мятат голи кълки” (с.22-23), като се обяснява технологията на “божествения оргазъм” (с.53) и се показват средни пръсти (с. 469), ще се избегне онази скука на досегашните ни учебници, която кара “българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ” (с.21)?
Но сигурно авторът е искал да ни каже нещо повече, защото както обяснява предговорът “историята не е само хладнокръвна хроника на минали събития, а камбана за будене на днешните съвести” (с.7). И наистина, в текста се преповтарят много неща от публичните изяви на автора от последните години по отношение на “народа” и “политиците”, пише и за “демографския срив” (с.66), за прекаленото опростяване на езика (с.189-190) и много други. Но ако действителните послания са свързани със съвременността, защо е трябвало за тяхна основа подробно да се преразкаже, пък макар изпълнена с неточности и мистификации, историята на българското средновековие?
Стефан Цанев, Български хроники: история на нашия народ от 2137 пр. Хр. до 1453 сл. Хр. София: Труд, Жанет 45, 2006, 504 с.
Публикувано в: Литературен вестник, бр. 28 / 19-25.7.2006, с.6-7.
05.11.2008 20:36
25.12.2008 15:40
08.01.2009 16:51
Що се отнася до тюркският ни произход или до по-късно въведената теза за славянския народ, периодично се излъчва филм на BBC за открито древнобългарско погребение и от възстановката и на слепия става ясно, че древните българи са били индоевропейски народ (без кавички!!). Интересно дали BBC имат интерес и от какво естество е той да възвеличават един народ, с който те самите нямат нищо общо.Впрочем, едни от най-задълбочените разработки за историята на древните българи са точно от унгарски учени!
08.01.2009 17:29
колкото за унгарските учени-наистина са много полезни, обаче никой сериозен унгарски учен не чете стеф цанев и танакра - те ги преписват, но не ги цитират. мога да те запозная с петер юхас и той ще потвърди думите ми за нелоялната българска конкуренция. той е автор на теорията за родството на българи и унгарци. изходи от една народна песен, записана от историчката елена огнянова за братята угрил и богрил. това им убягва на супермените ти от танакра, всъщност перачи на пари и унищожители на българската нация.
09.01.2009 18:22
11.01.2009 00:24
тяхна работа
и
право
08.09.2009 11:53
29.09.2009 17:42
Като "аргументи" срещу "аргументите" на другаря Цонев, използвате същите "аргументи" - правилните, достоверните и богонаписаните исторически "факти".
А к'во е История? А?
Да не би всеки от вас да контактува по някакъв начин с некро-тата от отвъдното, които да ви информират к'во е ставало... и к'во не е. Или сте се докопали до исторически документ, подписан и подпечатан от бог (Бог).
Нема такоа животно като История. Все човек я е писал. Вие познавате ли го? Можете ли да му вярвате?
"Всичко на света е толкова относително", казал Хегел според "историческите" данни. Така че не се опирайте на тия "ваште" факти, 'щото не се знае и те колко са истинни [това че някои побелели големи глави(съвета на старейшините) го потвърждават и се печати из учебници, не значи, че е истина].
Щом историята, позната ни на нас, посмъртно не може да е вярна, то защо да не се извлече максимално полза от нея, като например - "повдигане духа на българския народ", па дори дори и да се отлконява от "общоприетите" истини.
На мен тази история ми се стори най-сладка, хареса ми и смятам нея да приема за даденост (за момента).
Гларус, смотаняци.
03.12.2009 14:08
07.01.2010 02:50
09.01.2010 00:13
27.08.2010 12:11
и да са против Русия.
Но мама, любов, сила, родина са еднакви на всички славянски езици. И - правда! Към истината се стреми и авторът на статията. Има стотици византийски и късноримски документи, старогермански, венециански и генуезки, да не говорим за слО/а/вянски, които доказват безапелационно славянския ни произход и история. Още Владимир!! Расате е разбрал със загубата на зрението си - че това е единствено вярното. Днешните конюнктурни историци, особено пишман Божидар и пишман Бакалията - го знаят, ама паричките - пренаписват истинската ни славянска история, потекло, език, азбука, дори и думи. Например къща - идва от славянското кът, скътвам, кътя, скут, от елинското кат и латинското "casa". Същото се доказва за баща, кака, куче, хубав и пр. Чисто славянски думи. Но - Стефан Цанев е писател, а не историк. Човекът иска хонорари, а не истини.
23.11.2010 12:26
Аз също съм любител, но за разлика от П.Добрев и последователите му не търся героично и висококултурно минало, а истината, такава каквато можем да я видим през непрогледните пластове на миналото. Така че не поставяйте, г-н Везенков всички любители под общ знаменател! И също съм голям враг на догматизирането на историята, на търсене на националистически митове - колко сме по-по-най, хайде сега знаме се какви сме - първата държава в Европа! Та това е смешно, но П.Добрев пусна тази лъжа и някои професионалсти които вие споменавате лапнаха въдицата! Ами прабълг.календар - колко апологетика се изписа - ненужна и невярна!
Все пак смятам че въпроса за българската етногенеза стои открит и се нуждае от компатентна дискусия и комплексен анализ - на археолози, историци, езиковеди! Тюркската теория е несъстоятелна и трябва да отпадне, също както бактро-памирските недомислице на П.Добрев и компания! Както несъстоятелни са и хунските залитания преди това! А от скромните лаици като мен - има какво да научите! :http://www.bulgari-istoria-2010.com/web/1.html
13.08.2011 09:16
За "10-те лъжи на македонизма" знам чее писано, но минаха 4 години и досега не съм чул някой да е издал - 10-те лъжи на Стефан Цанев - поправете ме ако греша
Автора на статията горе е направил последната си редакция през 2010г. и така първото му изречение е добило ненормалният изказ - наскоро излязлалата книга .... - аз държа сега в ръцете си книга втора, на нея пише, че е излязла през 2007г, ако 3 години за автора на тази статия е наскоро - за мен не е.
Я колко лесно било да се плюе по чуждата логика - аман от артисти и шутове
31.01.2012 17:29
историческа достоверност. Това е просто един публицистичен труд, който си
поставя определени обществени цели. Същото е и с измислената история на Ст.
Цанев - да повдигне поунилия дух на българина в мрачното време на все още не
отминалия преход. Така че Хрониките могат да бъдат приети като публицистика
в която преобладават чувствата, а не истините. Иначе, браво за рекламната
кампания и за правенето на пари! Е, неведнъж се е случвало, и този път Ст.
Цанев добре осребри фалшификата си!
Господин Везенков от много време упорито работи единствено по посока на това да докаже, че всъщност такова нещо като България не е имало никога. Всъщност, целта му не е да омаловажи, а да изличи. - Не зная какво печели с това, но съм сигурна, че е загубил душата си