Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10.2008 22:47 - По повод на един отзив
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 4437 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 06.01.2010 18:00


Напоследък в сп. Социологически проблеми (2008/1-2) бе публикуван отзивът на Георги Д. Димитров "Опит за дисидентство в условия на демокрация", посветен на сборника "Балканският ХIХ век. Други прочити" (София: Рива, 2006). В същия брой на списанието са включени и няколко отговора на участници в сборника, сред които и моят. Ето го:


По повод отзива на Георги Д. Димитров

Наистина, предложеният от Георги Димитров текст не е стандартна рецензия. В него авторът си поставя свои изследователски и творчески въпроси, които го отвеждат отвъд проблематиката на обсъждания сборник. Без да взимам отношение по собствените търсения на Георги Димитров тук накратко ще се опитам да отговоря само на онези коментари, които са насочени към написаното от мен.

Бих искал преди всичко да уточня, че не ми изглежда подходящо различните текстове да бъдат четени и анализирани като някаква цялост (Г. Димитров: „Студиите в сборника действително са подредени и се четат като реализация на съвместна позиция, която се постига чрез изпълнението на специфични, отделни роли”). Нещата би следвало да се диференцират: докато по темата за Възраждането имаше дебат, тръгнал от книгата на Румен Даскалов „Как се мисли българското възраждане”, и именно заради дебата заедно с Чавдар Маринов съгласувано предложихме свои статии (текстът на Н. Поппетров се появи по-късно и не е бил обсъждан), то останалите разработки са самостоятелни изследвания. Някои от тях са публикувани и на други места, а част от работите не са били обсъждани в Историческия клуб на Центъра за академични изследвания. Да се говори при това положение за „обща позиция” и „специфични роли” е просто подвеждащо. Всъщност Димитров като че ли чете сборника основно през предговора на Диана Мишкова, влизайки в остър спор с написаното от нея, но и приемайки наготово много от нейните интерпретации.

Макар да виждам някои основания за подобна отрезвяваща критика, не съм съгласен с прочита на написаното преди всичко като „опит за дисидентство”. Г. Димитров оставя впечатлението, че тръгвайки срещу канона, (някои от) авторите са преобърнали на 180 градуса всичко, което е могло да се преобърне – и като твърдения, и като подход, и като позиция. По тази логика изниква и очакването за едно неизбежно следващо „преобръщане”, при което „новата” парадигма ще омръзне, за да бъде преоткрит чарът на „старата”. За себе си мога да кажа, че тезите, които развивам в тази статия, не се опират просто на отхвърляне и осмиване на доминиращата историография, нито само на стремеж да надмина по критичност Румен Даскалов. Изхождал съм както собствения си опит от работа с първичен материал и конкретни изследвания, така и от разглеждането на историографските концепции на други изследователски школи, традиционно пренебрегвани от българската историография. Не става дума само за толкова често препоръчвания „сравнителен подход”, а за това, че проблемите на т.нар. „възрожденска епоха” биха били много по-адекватно анализирани, ако се вземат за изходна точка достиженията на османистиката върху епохата на Танзимата, както и съответният изворов материал. Това, струва ми се, би дало достатъчно солидна основа, щото следващите преоценки да не минават просто през поредното обръщане на посоката на критиките, нито да се ограничават до „преоткриване на стари автори”.

Съвсем очаквано, основният кръг от въпроси към текста ми са свързани с това дали не преувеличава значението на османския контекст и на Танзимата? Не отива ли в „другата крайност”? Г. Димитров директно твърди, че конструирам „отсъствието на Възраждане”. Преди всичко: въпросът, който съм си задавал не е бил „Има или няма Възраждане?”, та да стигна до предполагаемото заключение, че „няма”. В текста си говоря за наличие на процеси, които условно наричаме „Българско възраждане”, и поставеният въпрос е защо времето, през което се развиват тези процеси, се разглежда като отделна епоха. Това разграничение е важно. Опитах да покажа, че усещането за „нова епоха” не е резултат от процесите на „Българското възраждане”, а от политиката на имперския елит – новата епоха през ХIХ век е обща за народите под османска власт и идва с реформите (Танзимата). Нещо повече, това е епоха на засилващо се влияние на централната власт върху живота на поданиците, и затова, парадоксално, от 500-те години под османска власт, последните грубо казано 50 определено са „най-османските”. Процесите на „Българското възраждане” протичат именно в този контекст и неизбежно са повлияни от него. Доколко и по какви начини е въпрос на изследвания (оттогава самият аз съм подготвил няколко статии), а не на преговори за намиране на разумно междинно решение. Така че апелирам не само да се откажем от разбирането за „Българското възраждане” като отделна от останалите векове на османското владичество епоха (това не би било достатъчно, както забелязва и Г. Димитров, сочейки македонския случай), но и да правим нови изследвания, като вземаме насериозно и проучваме задълбочено османския контекст.

Внимание в тази връзка заслужава забележката, че се стига до „пренебрегване на други процеси (които не са свързани с османската рамка на българския социален живот)”. Наистина, не съм експлицитен в текста си за нещо, което минава за азбучна истина, но в случая би било добре да се подчертае: Османската империя е не само многообразна, но едновременно с това е обект и на сериозни външни влияния; масираното присъствие на чужденци и на чужди възпитаници не противоречи на „османския контекст” – то е част от неговата пъстрота. Извеждайки на предно място османския контекст, съвсем не забравям, че има силни влияния отвън, че важни за „българската история” процеси протичат извън границите на империята – в Русия, в Хабсбургската империя, в Сърбия и, разбира се, в Румъния – по думите на Захари Стоянов „люлка на нашето политическо възраждание”. Отзивът на Г. Димитров не се спира на този въпрос, но всеки би поставил на първо място сред „другите процеси” европейското влияние. Но дори в този случай рискът да го омаловажим, докато говорим за реформите в Османската империя не е толкова голям: защото Танзиматът е епохата на засилващо се европейско влияние върху самата империя, той е до голяма степен функция от това влияние и със сигурност е негов възторжен проводник.

Предполагам основно към моя текст се отнася и коментарът, че прекалено много са критиките към други автори и техните тези: „алтернативната парадигма ... преекспонира срамното (невежество, скудоумие, преписвачество, партийна кариеристичност и пр.).” За разлика от случая на Р. Даскалов, където се прави преглед на българската историография като цяло, и съответно се предлага един по-фин прочит на написаното от отделните автори, за целите на моята работа беше необходимо да подложа на критичен анализ основно онези интерпретации, които днес се смятат за “валидни”, за да се видят слабостите на концепцията за отделна „възрожденска епоха” дори в най-приемливите (а по-право – най-приеманите) й варианти. Затова се насочих основно към тезите, защитавани от „институционално силни” и затова влиятелни съвременни автори (Кр. Шарова, К. Косев, Ив. Илчев, Пл. Митев, И. Тодев), на такива, които са смятани за новатори (Ив. Илчев, Р. Гаврилова, В. Бонева, Д. Лилова), както и на по-стари, признавани и до днес авторитети (М. Дринов, К. Иречек, Б. Пенев, М. Арнаудов, Хр. Гандев, Н. Генчев). Мнозина ме предупредиха, че „тонът е лош”, че има „твърде много критики”, но въпреки настояванията ми никой досега не посочи коя от тях и в какво е несправедлива по същество. Но независимо къде съм сгрешил или прекалил, съм се придържал към принципа критиките ми да са отправени към конкретни тези в конкретни текстове на конкретни автори – важен принцип, който единствен може да даде основа за едно сериозно обсъждане на историографските проблеми. Може това да е подразнило някои, в чиито очи се е набило не какво казвам, а към чии публикации отправям критиките, макар редица други автори през последните години, в това число и участници в сборника, да са си позволявали на моменти по-крайни обобщения, без обаче да ги съотнасят към конкретни автори и произведения.[1] Въпросът разбира се е дали докато анализираме интерпретациите, трябва да се вглеждаме и в самите автори, и в контекста, в който те са работили. Смятам, че това е неизбежно – дори само заради разграниченията, които се правят между интерпретации на „съвременници” и на „по-късни автори”, както и между представителите на една или друга национална историография.

Някои от конкретните забележки (относно Васил Априлов, Юрий Венелин и др.) ми се струват плод на неточен или просто невнимателен прочит. Така например в текста числеността на участниците във въстанието от април 1876 г. (няколко хиляди души) е съпоставена с идеята за „масово”, „всенародно” въстание и с числеността на българската армия след 1878 г. (няколко десетки хиляди души в мирно време, няколкостотин хиляди през войните) – ето ги именно онези „съотношения” между „числата”, за която настоява самият Димитров.

В случай, че правилно съм разбрал написаното от Георги Димитров, то не съм съгласен, че сборникът представя на „едни Балкани без граници, бъкащи от названия на разни топоси”. Нещо повече, по въпроса за „Балканите” има разминаване между отделните автори. Не е въпросът само в това, че единствената статия, посветена на „небългарска” проблематика разглежда всъщност македонската историография, за да се направи паралел с българския случай (Ч. Маринов), нито дори в това, че в единствената статия, посветена на „балканска” проблематика, „емпиричната канава е преди всичко с български произход” (Д. Мишкова, с. 239). По конкретно представената от мен тема се опитах да покажа, че не може да се говори за „балканско възраждане”, защото различните „възраждания” се развиват или в османски, или в хабсбургски (и изобщо в някакъв „имперски”) контекст (с. 104-106). Разглежданите в статията ми проблеми в крайна сметка се вписват преди всичко в „османския ХIХ век”. Това влиза в директно противоречие с идеята да се „реабилитира[т] Балканите като легитимен обект на изследване” и опитите да се „онагледи техния[т] теоретизаторски потенциал” (Д. Мишкова, с. 272). Обявявайки се срещу ограничеността на националната историография, аз все пак не виждам „балканистиката” и разглеждането на проблемите „в сравнителен балкански контекст” като най-добър изход от проблема.

 


Публикувано в: Социологически проблеми, 2008, 1-2, с. 394-397


[1] Н. Поппетров, с. 178: „Странно е, че не смеем да го кажем: въпросът е какво и доколко е използваемото от българската историография върху Възраждането?”; М. Иванов, с. 182: „мухлясали вече клишета”, „романтично-оплакваческото блато, в което е затънала историографията ни”.

Нито едно конкретно позоваване няма в критични статии като “Априлското въстание в кривото огледало на историографията” на Константин Косев (В: История, 1996, кн. 2, с. 5-12) или „Чалгата в българската история” на Иван Илчев (В: Предизвикателствата на промяната. И. Баева, Пл. Митев, съст. София: УИ, 2006, с. 41-44).




Гласувай:
0
0



1. анонимен - Светли празници!
24.12.2008 13:31
Светла и благословена Коледа!
цитирай
2. joker - хм,
11.01.2009 11:46
не разбрах, в крайна сметка, Иван Илчев от "новаторите" ли е или от "институционално силните", поради което влиятелни автори според теб? А Пламен Митев! А че няма Балканско възраждане е повече от очевидно.
цитирай
3. alexandervezenkov - -
12.01.2009 22:05
Вярно е, че някои попадат едновременно в няколко категории - хем са новатори, хем са началници, хем са бивши комсомолски секретари... Все пак книгата на Илчев за рекламата през Възраждането беюе нещо новаторско на фона на написаното от други началници на историческия фронт.

А за "Балканско възраждане" в СУ някои преподават, нищо че го няма :-)
цитирай
4. анонимен - Поздравления
11.08.2011 21:33
Скоро прочетох статията Ви и си купих сборника.Определено ме заинтригува. Чудя се как сме дъвчили и продължаваме да повтаряме критикуваните от Вас абсурдни тези. Мен лично в училище ме шокираше тезата на Генчев , че се образувал български национален пазар в турската империя. Много е особено : усещаш (е нещо не е наред , не можеш да си го прадставиш този пазар, обаче нали го писал академик го повтаряш без да го разбираш, да не излезеш тъп. Всъщност целта е била хем да се твърди , че има вече създадена нация без много много да се умува дали е така и да се запази предпоставката за това на марксизма- да има национален пазар и хоп български пазар в Османската империя. Интрересно че и досега няма изследване кога окончателно може да се говори за оформена нация, въпреки , че национализмът е водеща идеология от Освобождението насам. При 3.5 процента грамотност и при положение , че както пише Десислва Лилова, границите на тази нация още не са били ясни дори на интлектуалците , регионалното съзнание и липсата на конкретни ангажименти към обща кауза, това едва ли е станало през Възраждането. По скоро около Балканската война, когато населението масово е моболизирано за обща кауза. Какво е твоето мнение? Що се отнася до институционално силните, споменатите лица може да са институциионално силни в рамките на университета, но както всички интелектуалци новатори , те имат нулево влияние върху обществото тъй като там влиянието идва от посочените от публичните медии лица обикновенно свързани с бившите служби. На практика в българия има стотици иновативно мислещи преподаватели предимно в СУ , чието влияние се ограничава преди всичко върху колеги , рядко върху студенти, които си остават с даскалските знания и преподават същото в училище. Тъй като националните митове ни са вградени от ранна училищна възраст, съпротивата срещу всичко различно е много силна .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 197040
Постинги: 19
Коментари: 85
Гласове: 123
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930