Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2008 14:01 - Ислямът и демокрацията в Турция
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 3790 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 06.01.2010 18:02


През 2007 г. се появиха редица поводи да се заговори за съвместимостта на исляма и демокрацията в Турция – по време на първия опит за избиране на президент през април, при последвалата криза и предсрочните парламентарни избори през юли и, най-сетне, при избирането на Абдуллах Гюл за президент на Турската република през август. Актуалността на темата се дължеше на предизвестената победа и на парламентарните избори, и при избора на президент – на определяната като „умерено ислямистка” Партия на справедливостта и развитието (известна и с абревиатурата си на турски – АКП), която е на власт от края на 2002 г. Мнозина изразяваха опасение, че страната е изправена пред съдбовен избор между запазването на своя светски характер и превръщането си в ислямска република подобно на Иран.

Доколкото президентът се избира от парламента, именно парламентарните избори на 22 юли 2007 г. бяха решаващи като упражняване на правото на демократичен избор. Репортажите на турските, и особено на чуждите медии, извеждаха на преден план въпроса доколко „ислямистите” представляват заплаха за светския характер на Турция. Но въпросите на журналистите от световните медии са едно, а това което вълнува избирателите на място съвсем друго. По-голямата част от запитаните не казваха нищо по въпроса за „светския характер на републиката”, още по-малко споменаваха мюсюлманската си идентичност, като вместо това посочваха като основен мотив да гласуват за една или друга политическа сила собственото си икономическото положение. От тази гледна точка управляващите „ислямисти” спечелиха много нови гласове заради стопанския растеж през последните години, но и загубиха други, заради „дясната” си политика, която ощетява най-вече разчитащите на фиксирани доходи – държавните чиновници и особено пенсионерите.

Като цяло имаше известно разминаване в акцентите при коментарите, идващи от страната, и тези от чужбина. За разлика от чуждите журналисти, в самата Турция за „запазването на светския характер” на страната говореха не толкова анализаторите, колкото агитаторите на някои политически сили и кръгове. За противниците на управляващата АКП това изглеждаше единствена възможност да мобилизират общественото мнение и потенциалните избиратели на своя страна. По-важното е, че много от наблюдателите, а и от интервюираните избиратели в Турция, вкарваха в отговорите си една тема, за която журналистите не ги бяха питали – армията. Струва ми се, че когато се говори за демокрацията в Турция тази тема често несправедливо се пренебрегва, а което е по-голям проблем, обикновено се представя от гледната точка на самата армия.

 

Принципно погледнато, това, че в едно общество се изповядва ислямът, не би следвало да бъде пречка за установяването на парламентарна демокрация в него. Всъщност демокрацията и зачитането на човешките права не са вътрешно присъщи и на християнската цивилизация и не произхождат директно от религиозната традиция в нея – те са плод на продължително развитие и се появяват на сравнително късен етап от досегашната й история. Извън съмнение това се отнася и до секуларизма. Макар и по различен начин, процеси на демократизация и секуларизация са започнали и в мюсюлманските страни. Проблемът е, че на практика в ислямския свят демокрацията обикновено отсъства, а където съществува, тя е или нестабилна, или твърде далеч от стандартите на развитите страни. За самата Турция често се казва, че е изключение и че е единствената „светска държава” сред мюсюлманските страни. Според доминиращата представа това е наследство от делото на Кемал Ататюрк, който поставя Турция на съвършено нови основи след поражението на Османската империя през Първата световна война.

В тази връзка обикновено се подчертава и особената роля на турската армия като гарант на светския характер на държавата. През 1997 г. именно армията принуди първия в историята на Турската република министър-председател ислямист, Неджметин Ербакан, да подаде оставка след едва едногодишно управление. Отново меморандум на армията от 27 април 2007 г., непосредствено след това дублиран от решение на Конституционния съд, осуети първия опит за избиране на Абдуллах Гюл за президент на страната и провокира предсрочните парламентарни избори от 22 юли. На 27 август, буквално ден преди избирането на Гюл за президент, началникът на Генералния щаб публикува поредното си предупреждение, че армията и занапред ще брани „светското устройство” на Турция, което неназовани „гнезда на злото” се опитват систематично да подкопаят. И през следващите седмици и месеци турските медии продължиха да уведомяват за прояви на резервираност на военните към президента и правителството, както и към провежданата от тях политика.

 

Армията като „гарант на светския характер на Турция”

Армията заема централно място в процеса на модернизация на Османската империя през ХIХ век. Тъй като реформите целят укрепването на държавата, както при всяка „дефанзивна модернизация”, първоначално най-голямо значение се отдава на армията. Тя първа и в най-голяма степен е реформирана и скоро сама се включва в провеждането на всички други реформи – от опазването на реда до изграждането на съобщителните връзки и спазването на санитарните мерки. През ХХ век армията започва да играе и водеща политическа роля – дело на офицери са както младотурската революция от 1908 г., така и кемалистката революция след Първата световна война. Все пак днешната роля на военните в политиката не е директен плод на тази традиция. Напротив, скоро след установяването си на власт, в опит да изведе армията от политическия живот, Мустафа Кемал принуждава офицерите да избират между военна и политическа кариера. Всъщност и в това отношение той просто следва западния модел, при който армията е подчинена на политическото ръководство на страната и не участва във вземането на политически решения.

Това положение е само привидно безпроблемно, доколкото политическите управници през първите три десетилетия са бивши военни (Мустафа Кемал Ататюрк и Исмет Иньоню), които по-леко налагат волята си над доскорошните си подчинени. Излизането на преден план през 50-те години на политици без военна кариера зад гърба си (президентът Джелал Баяр и министър-председателят Аднан Мендерес) показва колко крехка е демилитаризацията на политическия живот. При първата по-голяма политическа криза армията се завръща в политиката и с няколкото директни намеси (превратът от 27 май 1960 г., меморандумът от 12 март 1971 г. и особено превратът от 12 септември 1980 г.) постепенно разширява и институционализира политическото си присъствие. Периодите на пряко управление на военните са сравнително кратки, но чрез тях те създават условия за постоянен контрол върху правителството.

Контролът на армията върху политическия живот се канализира институционално и чрез Националния съвет за сигурност – орган, създаден след преврата от 1960 г., чиито правомощия са разширени след преврата от 1980 г. Той може да дава директиви на правителството по важни за сигурността на страната и установения в нея конституционен ред проблеми. Съответно командването на армията има склонност да открива всякакви външни и вътрешни заплахи, които да оправдаят намесите му. Така например през последните месеци въпросът за базите на ПКК в Северен Ирак отново е на път да засенчи проблемите на демократизацията във вътрешнополитически план. Военните имат свой представител и в различни граждански институции като например регулаторния орган на медиите; образователната система също не е пощадена от армейски надзор, като сред членовете на Съвета за висше образование е включен и представител на Генералния щаб на турските въоръжени сили. След началото на поредицата от преврати през 1960 г., в продължение на почти тридесет години като президенти на страната последователно застават бивши военни (Джемал Гюрсел, Джевдет Сунай, Фахри Корутюрк, Кенан Еврен), които за разлика от Ататюрк и Иньоню, не са лидери със собствен политически профил, а по-скоро представители на армията на самия връх на държавната йерархия.

Изобщо армията не е само мълчалив „гарант” на установения ред, а активно се намесва в ежедневното управление на страната. При все това тя почти не поема пряка политическа отговорност и претендира, че стои „над” политиката. За разлика от „военната демокрация” в Израел, където много бивши военни се включват в ръководствата на различните политически партии, в турския случай водеща роля играят генералите на действителна служба и, очевидно, влиянието им не зависи от изборните резултати.

Като съюзник на армията се явява една значителна част от държавната администрация. По съдебен ред редовно се забраняват политически партии, отнемат се политическите права на неудобни политици – рядко националисти, по-често ислямисти, но най-вече левичари от всякакви течения. Така поради периодични забрани за дейността си ислямистката партия, водена от Неджметин Ербакан (в последните години заместван от Реджаи Кутан) е съществувала под пет различни имена (Партия на националния ред, 1970-1971; Партия на националното спасение, 1972-1980; Партия на благоденствието, 1983-1998; Партия на добродетелта, 1998-2001; Партия на щастието от 2001 г. насам). Същия проблем имат левите партии, но най-вече легалната партия на кюрдското малцинство, която избирателите през няколко години виждат под ново име (днес Партия за демократично общество). За сравнение трябва да кажем, че създадената от Мустафа Кемал Народнорепубликанска партия е била принудително разпускана само веднъж (след преврата от 1980 г.).

Обратен процес в отношенията „армия – политическа власт” започва с процеса на преговори за кандидатстване в Европейския съюз. Правителствата, и най-вече последното – това на АКП, използват изискванията на европейския конституционен модел, за да обезсилват армията, включително чрез поправки на конституцията през 2001 и 2004 г. Според първата от тях, наред с други изменения, решенията на Националният съвет за сигурност престават да бъдат задължителни за правителството. Вследствие на една допълнителна мярка през 2004 г. се премахва и присъствието на военен представител в Съвета за висше образование, както и в регулаторния орган на медиите. Въпреки това в практически план все още няма решителна и необратима промяна в отношенията между политическата власт и командването на армията. Затова меморандумът на Генералния щаб от 27 април 2007 г., свързан с опитите да се избере държавен глава от тогавашния парламент, на практика доведе до предсрочни парламентарни избори.

И за да е пълен парадоксът, армията също се радва на извънредно високо доверие сред гражданите на Турция. Макар никой да не иска повече преврати и военно управление, нейните намеси в политическия живот все още се приемат като нещо неизбежно, дори естествено. Самите „ислямисти”, за да покажат своята „умереност” са принудени да ухажват армията. Така премиерът Ердоган, обявявайки се срещу намесата на армията в политиката, все пак отбелязва, че „армията е свещена”, а веднага след избирането си новият президент Гюл започна да посещава всякакви армейски тържества, като същевременно, за да не дразни военните, той никъде не е придружаван от забрадената си съпруга. Поне засега политическата свръх-значимост на армията в Турция изобщо не е премахната.

 

Другото лице на „светския характер на републиката”

„Светското” и „религиозното” не могат да се разглеждат като две крайни точки в някаква едноизмерна скала. Ситуацията в Турската република, където „лаицизмът” е един от шестте основни принципа на кемализма, а като такъв е издигнат и в конституционен принцип, изисква да отчитаме и едно друго измерение на проблема. Става дума за принципната разлика между това държавата и обществото да имат светски характер, което предполага ненамеса на държавата в религиозните дела и на религиозните организации в политиката, и това държавата да провежда целенасочена политика за контрол и ограничаване на религиозната дейност. Без да бъде точна, аналогията между лаицизма на кемалистката република и войнстващия атеизъм от комунистическо време, би могла да ни даде известна представа за характера на този проблем. Господстващият в Турската република лаицизъм сам по-себе си е свързан с ограничаване на гражданските свободи и особено на свободата на съвестта и на изповеданието. Натискът наистина намалява, но е все още осезаем.

Това поражда втори сериозен проблем, защото лаицистката идеология и политика предизвикват съответно противодействие, което би могло да тласне махалото в другата крайност. Много от демонстративните прояви на религиозност в днешна Турция не са непременно част от неизкоренена традиция, а резултат от противодействието и негодуванието срещу наложения модел на мислене и поведение. Както свидетелстват колеги, посещаемостта на джамиите е видимо по-висока в светска и кемалистка Турция, отколкото в Ислямска република Иран. Големият брой жени с покрити глави не се дължи само на селски консерватизъм или религиозна ревност (нека подчертаем, че често наистина става дума преди всичко за традиционно облекло – точно като забрадките в българските села), но в много случаи е отговор на централизирания контрол, който в продължение на повече от осемдесет години вече забранява носенето на определени видове облекло. Затова след вземането на властта от АКП след изборите от ноември 2002 г. настъпи известно спадане на напрежението сред ислямските среди. Проучванията показват, че за времето на управлението на АКП има леко намаляване на посещаемостта на джамиите, както и на дела на жените, носещи забрадки, и това при положение, че политическата подкрепа за партията нарасна.

            Вторият проблем в това отношение е, че „светският характер на държавата” не е достатъчен, за да имаме политическа демокрация. Въпреки постоянните позовавания и обещания за демокрация, режимът по времето на самия Мустафа Кемал е еднопартиен. От тази гледна точка върху политическото наследство на Мустафа Кемал има още много какво да се надгради; има и какво да се изостави от него. Затова още първите опити за демократизация след Втората световна война водят до преразглеждане на крайностите на кемалистката революция в много отношения. Първите стъпки се извършват още през 40-те години при управлението на Иньоню, но особено след идването на власт на Демократическата партия на Баяр и Мендерес през 1950 г. Премахването на много от крайните антирелигиозни мерки е само едно от тях и то върви заедно с либерализацията на икономиката и постепенното установяване на действително многопартийна система.

 

Либерализъм и ислямизъм – ръка за ръка

Всички реформи – и по време на късната Османска империя, и при кемалистката република, са налагани силово и отгоре, следвайки на първо място европейския модел. И тъй като тази политика дълго време се води от един силен център на върха на държавната йерархия, това води до формирането срещу него на твърде разнородна опозиция: ислямисти и традиционалисти са в един лагер с либерално мислещите модерни хора, критикуващи етатизма и прекалената централизация. Самопровъзгласилите се наследници на Ататюрк, военни и цивилни, са настроили срещу себе си и много от по-либералните почитатели на основателя на републиката. Иначе казано, комбинацията от модернизация, европеизация, национализъм и авторитаризъм, изповядвана от няколко поколения управници, сякаш сама очертава профила на своята опозиция, която на пръв поглед изненадващо съчетава исканията за либерализация, децентрализация и повече толерантност със стремежа за връщане към корените, към исляма.

Но нещата не се ограничават до надигането на широка и разнолика опозиция. Постепенно в турското общество се оформя социалният тип на вярващия и практикуващ мюсюлманин, който иначе води светски живот. Положението е по-различно от времето на Мустафа Кемал и поколението му, когато модерният турчин обикновено се отдалечава от религиозната традиция. В новите условия не се налага непременно избор между двете, а все повече се търси път за тяхното съчетаване. Емблематичен пример за този нов манталитет е Тургут Йозал – министър-председател (1983-1989) и президент (1989-1993) на Турция, знакова фигура на икономическата стабилизация и растеж от една страна, и на първите стъпки към преодоляване на военния контрол след преврата от 1980 г. Да отбележим, че дори дългогодишният лидер на традиционната ислямистка партия, Неджметин Ербакан, е инженер по образование, защитил докторат в тогавашната Западна Германия. От друга страна, много либерално мислещи хора започват да предпочитат нормалното съжителство с религиозния сегмент от обществото пред опитите то да бъде насилствено секуларизирано.

Днешното управление на Партията на справедливостта и развитието (АКП) далеч не може да се разглежда еднозначно като победа на политическия ислям. Наистина, политическата биография на лидерите й Ердоган и Гюл тръгва от традиционната ислямистка партия на Ербакан. И двамата обаче са сред реформаторите в нея, а през 2001 г. създават новата политическа формация. Те подчертават отдалечаването си от тази старата ислямистка партия, като същевременно говорят за връзката си с традицията на либерално политическо управление, начената от Демократическата партия на Баяр и Мендерес през 50-те години. Те многократно и категорично заявяват, че приемат разделението на политиката и религията като неотменно правило, и упорито отказват да наричат себе си „ислямисти”, пък било то и „умерени ислямисти”. В международен план лидерите на АКП търсят връзка с десни, в това число християндемократически партии. И точно по аналогия с християндемокрацията, някои вече гледат на тях като на „ислямдемократи”.

Не само идеологически, но и електорално днешното управление не се крепи само на „ислямисти“ и „традиционалисти“. На изборите от 22 юли 2007 г. Партията на справедливостта и развитието получи 46,6% от гласовете, което е над два пъти по-висок процент от най-доброто представяне на традиционната ислямистка партия за повече от три десетилетия – през 1995 г. Партията на благоденствието на Ербакан получава 21,4% от гласовете. Същевременно изборните успехи на АКП означаваха и пълно политическо маргинализиране на традиционната ислямистка партия на Ербакан и на същинския „политически ислям”.

Един от факторите за това нарастване е, че много либерално мислещи млади хора (в Турция те биха се самоопределили като леви), включително такива, които не влизат в джамия, гласуваха за АКП. Поради подозренията си и негативното си отношение към армията и държавната бюрокрация, те във все по-голяма степен дават кредит на доверие на управляващите „умерени ислямисти”. Отделен въпрос е доколко последният феномен се дължи на липсата на истинска и добре организирана левица, смазана с усилията на военните особено след преврата от 1980 г.

Не е достатъчно да се каже, че по принцип ислямът няма нищо против изборната власт. По-важното е, че на практика ислямистите в Турция (били те „либерално” или „консервативно” настроени) се борят за повече власт в ръцете на избирателите, защото другите лостове за въздействие не са в техни ръце. Докато от едната страна политическият ислям залага на демократичния вот, от другата кемализмът и лаицизмът разчитат на армията, съда и цивилната бюрокрация.

По-сериозен е проблемът с някои аспекти на човешките права. Има известни рискове при „либерализацията” на политическия режим да изплуват традиции, които нямат нищо общо със съвременните разбирания за човешки права, особено що се отнася до равенството между половете. Дотук развитията в Турция опровергават тези страхове. Именно при управлението на АКП са гласувани поправки в конституцията (2004 г.) и пакет законови реформи за по-пълно гарантиране на човешките права, включително за съвършено изравняване на правата на двата пола.

Не може да не отбележим авторитарните рефлекси, които в много случай проявява лидерът на АКП и министър-председател на Турция Реджеп Тайип Ердоган и вътре в своята партия, и по отношение на критикуващи го журналисти (заради което става обект на нови критики). Това поведение обаче не е нито „крачка назад”, нито нещо ново, привнесено от „ислямистите” – то е в унисон с традицията на силната и авторитетна държава, която доминира турския политически живот. Във всички случаи Ердоган е разглеждан като по-либерален, реформаторски и проевропейски настроен от командването на армията и основните опозиционни лидери.

           

Нужен ли е все пак контрол?

И като законодателни реформи, и като управленски практики,  досегашното управление на АКП носи политическа либерализация. Трудно е да кажем как биха управлявали „умерените ислямисти”, ако не бяха ограничавани от армията и подкрепяната от нея цивилна бюрокрация. Но един политически режим, основан на контрол от страна на армията, не би могъл да бъде трайно решение в днешния европейски контекст. Най-оптимистичният сценарий би бил появата на силна социалдемократическа опозиция (примерно, при обновяване на Народно-републиканската партия), която да противостои на управляващата АКП и в даден момент да спечели изборите срещу нея.

Това че при всяка либерализация неизбежно се появяват искания за по-широки религиозни свободи се използва от някои антимюсюлмански кръгове (включително извън страната) като доказателство, че народът на Турция не е дорасъл за истинска либерална демокрация и военният контрол трябва да бъде запазен и за в бъдеще. Но дали армията и кемалистката идеология не са едно необходимо зло, за да може да се съхрани турският модел на светска държава? Смятам, че те вече не изпълняват подобни функции и запазването на кемализма като неподлежаща на обсъждане държавна идеология отдавна се е превърнало в проява на безполезен догматизъм. Въпреки критичните коментари на много турски интелектуалци, като цяло ислямистите не поставят под въпрос личността и делото на Кемал Ататюрк. За голямото мнозинство от хора, спазването на религиозните предписания и почитането на Ататюрк не се изключват взаимно. От тази гледна точка култът към него изобщо не е гаранция срещу връщането на религията в обществения и политическия живот.

От друга страна, досега светският лагер играе редовно с картата на национализма, но нищо не изключва в някакъв момент да прибегне и до политическия ислям. Точно такъв беше случаят с много „светски” диктатори в арабските страни (напр. Саддам Хюсеин), които в някакъв момент се сещаха и за исляма. Добре известно е, че самият Мустафа Кемал, разчита на религиозна символика по време на войната за независимост, а към антирелигиозни мерки пристъпва едва след укрепването на властта си. Няма никаква гаранция, че което и да било авторитарно правителство не би прибягнало до политическия ислям, за да легитимира своята политика. Показателни в това отношение са и някои примери от управлението на военните в началото на 80-те години: именно по това време държавата започва да изпраща за своя сметка имами, които да служат в турските джамии в Западна Европа; ген. Кенан Еврен става първият турски президент, който участва в сесия на Организацията ислямска конференция. По това време турският национализъм в още по-голяма степен реинтегрира религията като важна своя съставка в рамките на т.нар. доктрина за „турско-ислямския синтез”. Казано иначе, запазването на контрола на армията върху политическия живот не гарантира безусловното запазване и на светския характер на Турция.

Впрочем, трябва да се подчертае, че съществуващият в Турция режим не е напълно „светски“, в смисъл, че не третира по еднакъв начин различните религии и изповедания. Въпросът не е толкова в малобройните немюсюлмански общности. По-показателно е, че поради стремежа за консолидирането на единна турска нация, „светската власт” се намесва решително и в отношенията между различните течения в исляма. Тя дава решително предимство на сунитския ислям (той се изучава в задължителните часове по вероучение в училище) за сметка на неортодоксалните течения (алевитите), към които се числят между 15 и 20% от населението на страната. Официалната пропаганда за привличане на кюрдите също се позовава на сунитския ислям (кюрдите са основно сунити), макар зад нея да стоят армията и цивилната администрация.

Споменахме сравненията с Иран и си струва да се върнем към тях. Не би могло да се каже еднозначно, че „Иран няма демокрация” – там се провеждат избори на всички нива, които съвсем не са формалност. Проблемът е, че над демократично избраните парламент и президент, стои един най-висш представител на духовенството, наричан „върховен водач” на страната. От институционална гледна точка Турция всъщност прилича на Иран по наличието на фактор над демократично избраните институции, с тази разлика, че това е ръководството на армията и то не се афишира толкова директно. Има сериозни основания за критики по отношение на очевидно несъвършената политическа демокрация на Иран, контролирана от ислямските духовници, но не може да се гледа благосклонно към принципно същия контрол от страна на армията в Турция; задължителното покриване на главите на жените в Иран е сериозен проблем, но забраната да ги покриват в Турция (наистина, тази забрана важи само за определени публични места) е също така несъвместима с гарантирането на индивидуалните права.

Все пак, дори да допуснем песимистичния сценарий – че на този етап в Турция е невъзможна истинска либерална демокрация без контрол от страна на армията. Но нима тя е възможна под неин контрол? Нима е голямо успокоение това да не се виждат бради и забрадки, само защото е строго забранено, ако няма пълна свобода на съвестта, на словото и печата, на политическите сдружения? Съмнителна придобивка е да живееш под контрола на военните само защото режимът е „светски”. А и това състояние не може да трае вечно, най-малкото защото предизвиква срещу себе си една все по-силна опозиция – не бива да се забравя, че Ислямската революция в Иран през 1979 г. бе именно реакция на една самозабравила се „модерна”, „светска” и „прозападна” диктатура.

           

Ислямистката заплаха”... и всичко, което не виждаме заради нея

Страховете от „идването на ислямистите на власт” поне досега се оказват несъстоятелни – те не само не стигат до крайности, но и на местно, и на национално ниво се осъществява едно сравнително успешно управление, без корупционни скандали. Всъщност още традиционната ислямистка партия участва в няколко коалиционни правителства през 70-те години, без това да доведе до някакви резки политически завои, а самата партия далеч не е най-екзотичното явление на турската политическа сцена. По това време Неджметин Ербакан, сатанизираният по-късно „премиер-ислямист“, е на три пъти заместник министър-председател в коалиционни правителства.

Погледнато от друг ъгъл обаче, едно от големите достижения на турския политически модел е, че успява да вкара ислямисткото движение в политическата игра. Алтернативата би била една твърде голяма част от хората да останат извън демократичния процес, което в крайна сметка би го подкопало. Съвсем нормално беше да се очаква, че в някакъв момент ислямистите ще се представят достатъчно добре, за да претендират за участие и в изпълнителната власт.

Взирайки се в „ислямистите” като потенциална заплаха за светския характер на страната, мнозина стават безкритични към техните политически противници. Но какво стои срещу АКП в днешна Турция – армията и държавната бюрокрация, идеологизираният кемализъм и национализмът. Като опозиция в сегашния парламент, като изключим известен брой депутати, избрани като независими кандидати, които в мнозинството си са представители на кюрдското малцинство, влязоха две политически партии. Това са Народнорепубликанската партия на Дениз Байкал, която макар и член на социалистическия интернационал, се проявява като все по-националистическа, и Партията на националистическото действие на Девлет Бахчели, който все пак дава вид на умерен лидер на фона на основателя на тази партия, покойния Алпарслан Тюркеш – бивш полковник, емблематична фигура на крайния турски национализъм в продължение на няколко десетилетия.

Интересна е в случая реакцията отвън: най-шумно изразените притеснения са за съвместимостта на „демокрацията и исляма”, а не толкова за силното присъствие на национализма и особено за намесата на армията в политическия живот в Турция. Все пак по-наблюдателни западни анализатори разпознаха в поредицата от изказвания на началника на Генералния щаб Яшар Бююканът сериозен проблем. Западните лидери също дадоха знак, че подкрепят демократично избраното правителство, а не амбициите на генералите да бъдат върховен арбитър.

            Погледнем ли назад, ще видим, че ислямът не е основният проблем нито за демокрацията, нито за зачитането човешките права в Турция от почти един век насам – от младотурската революция (1908 г.) и последвалото отстраняване на султан Абдул Хамид II насетне. Не политическият ислям, а модернизаторите, армията и националистите, в лицето на Комитета за единение и прогрес, имат в сметката си най-зловещата страница от новата история на страната – насилствената депортация и масовото изтребване на арменци през 1915 г. След тях кемалистите довършват прочистването на Анадола от немюсюлмани с прогонването на гърците в началото на 20-те години. Създадената от Ататюрк Народнорепубликанска партия е на власт, под водачеството на „левия” Бюлент Еджевит, по време на инвазията в Кипър през 1974 г. (наистина, подкрепяна и от ислямистите и техния лидер Н. Ербакан, който тогава е в правителството). С пренебрежимо малки изключения ислямисткото движение в Турция не е тръгвало към употреба на сила и тероризъм, за разлика от много арабски страни: серията от политически убийства в Турция, главно през 70-те години на ХХ век, са дело на крайно десни националисти. Армията и просветената държавна бюрокрация, а не ислямистите, стоят зад потъпкването на правата на кюрдите. В самото кюрдско националистическо движение, макар поначало да е тясно свързано с исляма, насилието и терористичните практики са привнесени не от ислямисти, а от комунисти – от Кюрдска работническа партия (ПКК).

Извън съмнение, употребата на религията за политически цели е проблем, като това важи както за исляма, така и за католицизма или православието. Той обаче далеч не е единственият за турската демокрация. Вторачени във въпроса за „съвместимостта на исляма и демокрацията”, рискуваме да не видим истинските пречки пред по-нататъшната демократизация на Турция, а и на другите мюсюлмански страни. Всъщност самото формулиране на въпроса за демократизацията в тях по този начин е се дължи на една фиксация върху исляма, на може би невинаги осъзнати антиислямски предразсъдъци, които пречат да се видят много други сериозни проблеми на тези общества и страни. В случая на Турция, наред с контрола на армията върху политическия живот, трябва да отбележим и още неизживяната традиция на „силната държава” и поставянето на нейните интереси над тези на гражданите.

Умилението както на част от турското общество, така и на някои външни наблюдатели пред армията като „пазител на делото на Ататюрк и на светския характер на Турция” е плод и на механично възпроизвеждане на пропагандните клишета на един авторитарен режим и неговата идеология. И ако все повече турски избиратели не разсъждават така, то не е непременно защото не са дорасли да оценят великото дело на Ататюрк. Настойчивите, макар и не винаги информирани коментари за исляма като „заплаха за демокрацията”, всъщност легитимират намесата на армията, била тя директна или не. Външни наблюдатели, загрижени за „светския характер на Турция” неволно подготвят почвата за евентуален преврат. Открит въпрос е доколко последните се интересуват точно от „демокрацията” в Турция. Защото те всъщност се обявяват срещу изборните резултати, постигнати по демократичен път и гледат с надежда към един извън-конституционен фактор, който да „компенсира” резултатите от вота на избирателите.

 

 

Публикувано: Авторитаризмът на военно-цивилната бюрокрация –  пренебрегваният проблем в уравнението „ислям и демокрация в Турция”.” В: Турция и ЕС: пределното изпитание, Ст. Йотов, съст., Критика и хуманизъм, 27, 2/2008, c. 133-144 = “The Authoritarianism of Turkey’s Military-Civilian Bureaucracy: The Neglected Problem in the Islam and Democracy Equation”. In: Turkey and EU: The Ultimate Challenge, S. Yotov, ed. Critique&Humanism, 27, 2/2008, p. 125-135.


Тагове:   армия,   демокрация,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 194019
Постинги: 19
Коментари: 85
Гласове: 123
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930