Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2008 20:52 - За една нова история на БКП
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 6462 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 13.01.2010 12:38


Тук ще се опитам да привлека внимание към един основен недостатък на днешната историография върху политическата история на България през комунистическия период. Не става дума за пристрастията на изследователите, за опитите им “да отричат всичко” или обратно, да “реабилитират” комунистическия режим. Един общ и много разпространен проблем идва от това, че не винаги се отчита неговата институционална структура. Въпреки общоприетото определение за комунистическия режим като диктатура на една партия, тази диктатура се изследва и след това представя на първо място през призмата на държавните институции.

Насочването изследователския интерес преди всичко към дейността на държавните институции и техните титуляри е до голяма степен разбираемо – такъв е обичайният подход на изследванията по политическа история. В случая обаче той е неподходящ, защото не съответства на специфичния характер на политическия режим от периода 1944-1989 г. При комунистическия модел държавните институции на всички нива са в подчинено положение спрямо съответните ръководни партийни органи. Начело на режима стои генералният/първият секретар на съответната комунистическа партия, независимо дали заема и някакъв ръководен държавен пост и какъв е той. Правителството, а и другите централни държавни институции, са под контрола на висшето партийно ръководство – на Политбюро и Секретариата на ЦК. Самите държавни институции не само заемат подчинено положение, но изобщо не действат като самостойни тела. “Ръководната роля на Партията” не е празен лозунг: всички важни политически решения и всички назначения на ключови постове минават през апарата и ръководните органи на комунистическата партия.

 

Досегашните изследвания

Въпреки че всичко това е много добре известно, в публикациите по политическа история на комунистическия режим се наложи тенденцията като предмет на изследване да се разглеждат предимно държавните институции. По същия начин досегашните изследвания по институционална история засягат най-вече правителството,[1] но също така Народното събрание[2] и институцията на държавния глава.[3] В същото време няма самостоятелни изследвания върху Българската комунистическа партия, върху Политбюро, Секретариата или апарата на нейния Централен комитет, върху местните партийни структури и т.н.[4] Историята на самата комунистическа партия не се смята за легитимен предмет на изследване.

Много публикации са посветени на даден проблем в “държавната политика”[5], или “в политиката на българското правителство”[6], макар че по-важните решения за провеждането на каквато и да било политика не са взимани самостоятелно от държавните органи. Когато става дума за репресии срещу политическите опоненти, малцинствата, църквата или интелигенцията, на преден план излиза Държавна сигурност, и с това индиректно държавата, но не и партийното ръководство, на което тайните служби в крайна сметка са подчинени.[7] Понякога за „държавата” и „държавните институции” се говори по силата на известна инерция. Един такъв пример са публикациите по темата “държава и църква” за времето след 1944 г.[8] – една устойчива формулировка, заета от изследванията по средновековна история. Макар да запазва голяма част от обяснителната си сила, противопоставянето „държава-църква” все пак не е достатъчно при изследването на комунистическия модел.

Появиха се и ред справочници, посветени на отделни институции, в които се представя развитието им от създаването на днешната българска държава до момента на публикацията. Такива има за правителствата и министрите на България,[9] за отделни министерства с всичките им титуляри,[10] за Народното събрание.[11] По същия начин в селищни истории се изброяват всички “кметове” на някой град от 1878 г. насам.[12] Проблемът в това цялостно и систематично представяне на държавните институции и техните ръководства е, че не отчита по-различната институционална организация при комунистическия режим. Що се отнася до периода на комунистическото управление, не е достатъчно да изброим точно и по дати всички титуляри на дадено министерство, ако не посочим и секретарите на ЦК и евентуално членовете на Политбюро, които са отговаряли за съответната сфера и които стоят по-високо в йерархията; не е достатъчно да дадем имената на „кметовете” на някой град, пропускайки първите секретари на градския комитет на БКП в него. В противен случай информацията е не само непълна, но и подвеждаща. По същия начин, не може да политическата история да се пише въз основа на промените в правителството и на „правителствената политика”, при положение, че всички основни решения се взимат от ръководството на БКП, а въпросите на отбраната, вътрешния ред, дейността на тайните служби, външната политика и идеологията изобщо не се обсъждат в Министерския съвет като колективен орган. Подвеждащо е да представяме комунистическите диктатори като „министър-председатели” и „държавни глави”, при положение, че те са преди всичко „партийни ръководители”.

 

Преподаването

Същите проблеми откриваме при преподаването на съвременна българска история на университетско, а и на гимназиално ниво. Взимам за пример програмата на Историческия факултет на Софийския университет в последния й достъпен вариант от 2005 г.[13] Следвайки установения модел за представяне и периодизиране на политическата история на България до 1944 г., в програмата без изключение са изредени всички правителствата на страната през комунистическия период.[14] Когато се говори за “политика”, тя е “правителствена” или “държавна”, а не “партийна”. Разглеждат се “обществени и държавни институции” в дадена област, сякаш и едните, и другите, не са под строгия контрол на партийните органи. От институционалната история са включени конституциите от 1947 и 1971 г.[15], но не се разглеждат отделно ръководните органи на БКП и партийният апарат. Отделено е място на местната администрация[16], но не и местните партийни структури. Отбелязано е „превръщането на Отечествения фронт в масова общественополитическа организации”[17], но не отделено самостоятелно внимание на масовизирането на комунистическата партия. Не се поставя въпросът за механизмите на партийно ръководство и контрол над държавните органи, включително за т.нар. система на „номенклатура на кадрите”. Пропуснат е и такъв специфичен феномен като партийните организации по месторабота.

За БКП наистина се говори, но по начин, който не позволява да се открои господстващото й място във властта и най-вече – начинът, по който тя го използва. Така на едно място се споменава ръководната роля на БКП, но следващото изречение говори за “срастване на партийни и държавни органи”, вместо ясно да каже, че едните са над другите.[18] Комунистическата партия първо се споменава като една от управляващите партии след завземането на властта[19], като след това по подобен начин са изброени и опозиционните партии. Така наравно са представени партията, която безконкурентно управлява, обезличените й сателити и партиите от опозицията, които нямат никакъв шанс да дойдат на власт. Със същата неяснота се отличават и формулировките, посветени на следващите десетилетия, в които БКП на два пъти се изрежда заедно с БЗНС и обществените организации,[20] а повече внимание е отделено на държавните институции и тяхната политика. Не бива да се забравя, че това представяне на управляващата партия като част от един по-широк кръг от организации е пропаганден ход на самия комунистически режим, за да не се натрапва еднопартийният му характер.

Този модел не просто се е наложил – той се възпроизвежда. На дипломанти и докторанти се препоръчва да се заемат с изследването на “някоя държавна институция”. И това се прави от хора, които иначе добре знаят, а на различни места дори са писали за това какви са отношенията между партия и държава при комунистическия модел. В същото време изследването на партийните структури съзнателно се отбягва, защото се приема като част от конюнктурата отпреди 1989 г., смята се за свързано с идеологическата дисциплина „История на БКП”.

Наистина господстващата роля на комунистическата партия винаги се споменава, при това с възмущение, но с това свършва всичко. Не е достатъчно да подчертаем, че правителството се е превърнало в “изпълнител на решения, взети в ръководството на БКП”, както пише в един от гимназиалните учебници[21], без да обясним как се взимат и налагат тези решения. При положение, че става дума за „решения, взети в ръководството на БКП”, следва да обърнем внимание преди всичко на това ръководство, и едва след това на правителствата, които само ги изпълняват.

 

Защо не се пише за БКП?

 Отбягването на темата БКП не е случайно. В желанието си да представят комунистическия период в по-приемлива светлина някои предпочитат да говорят за “държавна” вместо за “партийна политика”, за „българското правителство” вместо за „комунистическото правителство”, за “България” вместо за “Народна република България”. В някои публикации управниците от комунистическия период направо се представят като “български държавници”,[22] макар по-важните от тях да са преди всичко “партийни дейци”. Открит въпрос е доколко това се прави умишлено, с цел постепенната им реабилитация – в днешния български език думата “държавник” има положителна конотация, за разлика от “политик”, “партиен функционер”, “комунистически деец” и други подобни. Така една сбирка от хвалебствени спомени за Тодор Живков е озаглавена “държавникът и човекът”,[23] като издания с подобни заглавия има и за някои от неговите съратници.[24] Преди всичко като “държавници” се рекламират комунистическите лидери и в издания, предназначени за пропаганда в чужбина и публикувани през късните десетилетия на комунистическия режим.[25] Историческите публикации, насочени към чужда публика, също наричат ръководителите от комунистическия период “държавници”, когато ги представят в положителна светлина.[26] Спомените на самите партийни функционери вадят на преден план дейността им в държавните институции. Едва през последните години в биографични материали започна да се говори по-нашироко и за заеманите партийни постове, като това е свързано преди всичко с „нормализацията” на представите за комунистическото минало, с притъпената критичност към режима.

Изобщо наблюдаваме един съзнателен стремеж да се преекспонира държавната традиция, като се оставят на заден план всички разтърсващи политически промени: подредени в справочници[27] и по коридорите на съответните институции, имената и портретите на всички министри на дадено министерство или кметове на някой град от Освобождението до днес създават усещането за непрекъсната традиция. Това пък има едва ли не “възпитателна” цел – да се научим да не отричаме всичко, а да уважаваме историята си, защото “партиите се сменят, но България остава”.

Този тип мислене се налага много преди 1989 г. и го забелязваме още през 70-те и 80-те години, когато БКП все повече започва да се крие не само зад национализма, но и зад “българската държавност”. Преименуването на “Президиума на Народното събрание” в “Държавен съвет на НРБ” с конституцията от 1971 г. е един от емблематичните примери в това отношение. “Държавата” и “държавността” постепенно са превърнати в параван на комунистическия режим. Заклеймяването на всякаква антикомунистическата дейност започва да минава през това, че тя била насочена срещу “законното правителство на страната”, а външните критики срещу комунистическия режим се сравняват с “намеса във вътрешните работи на държава[та]”.[28]

Тази тенденция има съответно изражение и на „историческия фронт”. Така при отбелязването на 1300 годишнината на България колективното тритомно издание “България 1300” носи характерното подзаглавие “Институции и държавна традиция”[29], а ред други издания следват тази линия.[30] По този начин от големия поток публикации по “история на България” постепенно набират сила две направления – “история на българите”, за да обхване всякакви българи извън България, и интересуващата ни тук “история на българската държавност”, която да създаде усещане за стабилност и приемственост.

След десетилетия целенасочена пропаганда на други изглежда им е омръзнало да се говори за “Партията”. Неведнъж съм чувал хора да казват: „Радвам се, че децата ми ще учат история на България, а не на БКП”. По същия начин много изследователи, които гледат на комунистическото управление като на един твърде неприятен инцидент в най-новата история на страната, предпочитат да не наблягат върху него, а още по-малко върху самата БКП.

Това води до един странен консенсус – автори с противоположни политически убеждения отбягват темата за комунистическата партия. Разбира се, за нея се говори, не би могло да бъде другояче, но това става някак между другото. При формулирането на изследователските теми името на БКП се появява главно, когато става дума за национални предателства[31] и открити репресии.[32] Общата политическа история говори на първо място за държавата, за “България”.[33]

Каквито и да са мотивите да се пренебрегва темата за комунистическата партия, от гледна точка на политическата история този подход е дълбоко погрешен, защото не позволява да се видят действителните механизми на властта при комунистическите режими. Наистина, не може да се твърди, че партийното ръководство успява перфектно да направлява и контролира всичко, но изследването на политическата история на комунистическия режим трябва да започва от ръководните структури на БКП и техните решения.

 

Част от националната история

 Посочените проблемите са тясно свързани с тенденцията политическата история от периода 1944-1989 г. да се изследва и представя в общия поток на националната история и/или на историята на българската държава. Преминаването на границите “1944 г.” и „1989 г.”, което от една страна дава възможност да се видят процесите в по-дългосрочна перспектива, крие и някои рискове. Един такъв формат на представяне на събитията неизбежно води до омаловажаване на извършените тогава промени, до изгубване от поглед на специфичния характер на ясно обособения период между тях. Това е от особено значение, когато се разглежда политическият режим и неговите институции.[34]

Пишейки за историята на България, а не на БКП, някои се поддават на изкушението да обясняват характера на комунистическия режим в страната с “българските” традиции, със създадени през вековете социално-психологически особености на “българина”, с политическите нрави, които и преди били такива; сравняват създаването на Държавният съвет на НРБ през 1971 г. с Държавния съвет при Батенберг при режима на пълномощията, сравняват личния режим на Живков с този на цар Фердинанд, правят паралели между диктатурите преди и след 9-ти септември 1944 г. Политическите традиции и манталитет, които заварва комунистическият режим, имат своето значение, но те не могат да обяснят неговата организация и начин на функциониране. Без ни най-малко да идеализираме политическите режими и нрави отпреди 1944 г., трябва да отчетем, че комунистическият принципно се различава от всякакви предхождащи го диктатури. И проблемът не е в характера на репресиите и броя на жертвите – напълно различна е идеологията на режима, институционалната му организация, начинът на вземане и налагане на решения.

Важна роля за тривиализирането на промяната, донесена от установяването на комунистическия режим, играе представянето на 9-ти септември като “поредния преврат” на една и съща група хора. Някои съвпадения в случая са наистина изкушаващи (пак „Звено”, пак Кимон Георгиев и Дамян Велчев), но те водят до подценяване на всеобхватните последици от окупирането на страната от съветската армия и налагането на един съвършено различен политически режим.

В публикациите отпреди 1989 г. самата история на БКП се разглежда преди всичко в национален контекст, като общокомунистическият съвсем съзнателно е оставен на втори план. Вместо да се тръгне от констатацията, че налагането на комунистическо управление е резултат от навлизането на съветската армия в края на Втората световна война, официалната историография се опитваше да представи установяването му като последица от “въоръжената антифашистка съпротива”, от „десетилетните борби” на самата партия, дори от „многовековните борби на българския народ за национално освобождение и социална справедливост”. Публикациите по история на БКП от онова време обикновено започват с “борбата на българския народ против османските поробители”.[35]

Поставя се следователно въпросът за контекста. Комунистическият режим не може да бъде разбран само като пореден етап от политическата история на България, той трябва да бъде разглеждан преди всичко като плод на един наложен отвън модел – съветския. Предисторията на политическата система от периода 1944-1989 г. не е в „историята на България отпреди 1944 г.”, а в Съветска Русия и преди всичко в идеологията и практиката на Всерусийската комунистическа партия /болшевики/. На първо място това ни препраща към необходимостта от изучаване на самия този модел и на неговото формиране. Трябва същевременно да се подчертае, че комунистическата система е наложена във вече завършен вид във всички източноевропейски страни, и една предпоставка за по-доброто разбиране на комунистическия режим в България би било разглеждането му в сравнителна перспектива.

 

За една наистина нова история на БКП

Изходът от проблема не е в това да отърсим от прахта старите учебници по “История на БКП” и да се опитваме да ги четем с обратен знак. С малки изключения публикациите по тази дисциплина, направени до 1989 г., не са решение за поставения тук въпрос. Не заради своята напълно обяснима политическа ангажираност, а защото не казват почти нищо за организацията на ръководните структури на БКП[36] и изобщо не обясняват механизмите на взимане и налагане на решения. Официалната партийна история говори за „героичното минало преди 1944 г.”, а за времето след това, по същия модел, представя „успехите в социалистическото строителство”. Отделен въпрос е, че една голяма част от продукцията на тогавашните звена по „история на БКП” не се отнася до историята на самата партия, а до други партии и организации, до различни проблеми на социалната и стопанската история, както и до националния въпрос.[37]

В това време нас ни интересуват неща, които преди не е бивало публично да се обсъждат – властовите структури на БКП, които ефективно направляват и контролират всичко останало. За това официалните публикации съдържат само бегли податки. Някои приноси в това отношение има западната съветология, но постепенното отваряне на архивите на самите комунистически партии след 1989 г. разкрива много по-широки възможности в тази насока. Отдавна вече са налице условията историята на Българската комунистическа партия да се изследва по начин, който няма нищо общо с идеологическата дисциплина под същото име. Но въпреки че вече повече от десетилетие архивът на БКП се използва екстензивно от изследователите, въпреки че основно оттам се черпи информация, поне досега историята на самата управляваща партия и нейната политика не се извеждат като център на изследванията.

Казвайки всичко това, съвсем не подценявам въпроса за необходимостта от пълното отваряне на архивите на бившите тайни служби. Съществен проблем е също така и това, че много голямата част от засекретените навремето документи на държавните институции все така не са предадени в държавните архиви за общо ползване. Анализът на тази информация обаче може да бъде извършен, само когато вземем за изходна точка разбирането, че всички тези служби и институции са част от една цялостната схема, подчинена на партийното ръководство. Пътят към една по-добра история на страната през периода 1944-1989 г. е свързан не просто с отчитането на доминиращата роля на комунистическата партия над държавата и обществото, но и с внимателното проучване на организационната структура и функционирането на тази партия, с анализирането на механизмите на партийно ръководство и контрол.



[1] М. Минчев, Първото правителство на Отечествения фронт. София, 1988; М. Исусова, “Народнодемократичните правителства на България”. В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности 2. София: Просвета, 1993, с. 31-43; Л. Огнянов, “Министерският съвет в политическата система на България (1949-1956)”. В: 120 години изпълнителна власт в България. София, 1999, с. 273-287; М. Минчев, Второ правителство на Отечествения фронт. Велико Търново, 2001.

[2] С. Миланова, “Парламентът и конституцията в политическия живот на България”. В: Страници ..., 1993, с. 14-29; Л. Огнянов, “Парламентът в политическата система на България (1944-1956)”. В: ХХІ век - Балканите - наука и образование. Кърджали, 2002.

[3] А. Везенков, “Институцията на държавния глава в България (1944-1990). Сравнително представяне.” В: Историческо бъдеще, 2001, 1, с. 129-143.

[4] Парадоксално, систематизирана информация по въпроса откриваме единствено в: Пътеводител по фондовете на БКП, съхранявани в Централния държавен архив. С. Цветански, Т. Димитров. съст. София: Главно управление на архивите, 2000.

[5] Ст. Трифонов, “Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944-1989)” В: Страници..., 1993, с. 211-224; М. Груев, Българите-мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.). Докторска дисертация. София, 2001.

[6] Ил. Марчева, “Политиката на българското правителство за финансиране на индустриализацията, 1949-1953 г.” В: Исторически преглед, 1990, 4, с. 3-17.

[7] По отношение на бившата ГДР изследователи като Херман Вебер и Манфред Вилке обръщат внимание върху подценяването на историята на Германската единна социалистическа партия и изместването на обществения и изследователски интерес на първо място към Държавна сигурност (Щази): M. Wilke, “Die Verdrдngte Geschichte der SED”. In: Die Politische Meinung, No 417, August 2004, p. 37-45. Този проблем стои още по-отчетливо при българската историография върху комунистическия режим.

Впрочем проблемът за особения характер на комунистическите режими, породен от абсолютната доминация на една единствена партия, първо е разработван в западната политология в годините на Студената война. Така например, в края на 1970-те години Томас Лоуит предлага концепцията за “полиморфна партия”, според която държавните институции и обществените организации в страните с комунистически режими би следвало да се разглеждат само като подразделения на една единствена структура – тази на комунистическата партия: TLowit, Le parti polymorphe en Europe de l’Est.” In: Revue franзaise de science politique, 29, 1979, 4-5, р. 812-846; TLowit,Y a-t-il des Etats en Europe de l’Est? In: Revue franзaise de sociologie, 20, 1979, 2, р. 431-466.

[8] Д. Калканджиева, Българската православна  църква и държавата, 1944-1953. София: Албатрос, 1997. Тук има промяна във второто издание, но отново не е намерена точна формулировка:  Българската православна църква и „народната демокрация” (1944-1953). Силистра: Фонд. Демос, 2002; М. Методиев, „Обезличаването на Православната църква от комунистическата държава”. В: Християнство и култура, 2007, 2 (21), p. 4-12.

[9] Т. Ташев, Министрите на България, 1879-1999. София: АИ, 1999, А. Цураков, Енциклопедия правителствата на България, 1879-2001. София: Петър Берон, 2001 (и 2005).

[10] В. Колев, Д.М. Димитров, Л. Коспартова, Летопис на просветното министерство, 1879-2001. 2-ро изд. София: МОН, УИ, 2001; 125 Years Ministry of Defense. Sofia: Ministry of Defense, [2003]; 125 години Министерство на правосъдието. Юбилеен алманах (1879–2004). София: Сиби, 2004; http://www.mvr.bg/AboutUs/History/old_ministers.htm

[11] А. Цураков, Народното събрание на България (1879-2003). Енциклопедичен справочник. София: Петър Берон, 2003.

[12] Напр.: Е. Кесякова, А. Пижев, Ст. Шивачев, Н. Петрова, Книга за Пловдив. Пловдив: Полиграф, 1999, с. 231; Г. Коцев, “Кметовете”. В: София – 120 години столица. Юбилейна книга. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2000, с. 216-234.

[13] Програмата по История на България в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, 2005, с. 14-18: http://www.clio.uni-sofia.bg/BG/pass/Pr.Bg_istoria.pdf.

[14] Като самостоятелен проблем се появяват дори “правителствата на Васил Коларов (1949-1950)”. Следвайки тази логика, според програмата “режимът” на Вълко Червенков започва от 1950 г. (пак там, с. 16, в точка 4), при все че той видимо поема в свои ръце ръководството през лятото на 1949 г., още приживе на тежко болния и политически маргинализиран Коларов.

[15] Пак там, с. 15, в точка 1; с. 17, в точка 8.

[16] Пак там, с. 17, в точка 8: „промени в административно-териториалното устройство на страната”; в изпитния конспект бяха включени и “народните съвети”.

[17] Пак там, с. 16, в точка 4.

[18] Пак там, с. 16, в точка 4. Монополната позиция на БКП е спомената само още веднъж – в частта за времето след 10 ноември 1989 г., когато тя се отказва от нея (с. 17, в точка 9).

[19] Пак там, с. 14, в точка 1: “Идейнополитическо и организационно развитие на управляващите партии: БРП/к/, БЗНС, БРСДП, и НС “Звено”.

[20] Пак там, с. 16, в точка 7: “Мястото на БКП, БЗНС и обществените организации в политическата система на страната” (50-те до края на 60-те години) и с. 17, в точка 8: “Основни насоки в дейността на БКП, БЗНС и обществените организации” (70-те и 80-те години).

[21] История на България за 11 клас. София: Отворено общество, 1996, с. 439-440.

[22] Български държавници 1944-1989. М. Радева съст. София: Скорпио, 2005.

[23] Държавникът и човекът. Тодор Живков в спомените на съвременници. Сл.Хр. Караславов ред. София: Феномен-21, 2001.

[24] Станко Тодоров – държавникът и човекът. Ив. Гранитски, ред. София: Захарий Стоянов, 2001; Живко Живков – човекът, политикът, държавникът. Спомени за Живко Живков от негови съвременници. Ст. Ефремов, съст. София: Захарий Стоянов, 2006.

[25] Todor Zhivkov: Statesman and Builder of New Bulgaria. Oxford&New York: Pergamon, 1981.

[26] M. Isusov, “Trajčo Kostov – Public Figure and Statesman”. In: Bulgarian Historical Review, 1988, 1, p. 3-15.

[27] Виж бележки  9, 10, 11 и 12.

[28] Б. Василева, “Българската политическа емиграция след Втората световна война”. В: Страници..., 1993, с. 190.

[29] България 1300. Институции и държавна традиция. т. 1-3. София: Българско историческо дружество, 1981, 1982, 1983. 

[30] Българската държавност в актове и документи. В. Гюзелев, съст. София: Наука и изкуство, 1981;  Българските държавни институции. В. Методиев, Л. Стоянов, съст. София: Петър Берон, 1986.

[31] БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Ц. Билярски, И. Бурилкова, съст. т. І-ІІ. София: Главно управление на архивите, 1998, 1999.

[32] Борби и чистки в БКП, 1948-1953. Л. Огнянов, съст. София: ГУА, 2001.

[33] Л. Огнянов, Държавно-политическата система на България 1944-1948. София: БАН, 1993; Цитираният сборник “Страници от българската история. Събития, размисли, личности 2”. (София: Просвета, 1993) е посветен на “следвоенната история на България”. “България”, съответно “българската” е спомената в 12 от общо 14 заглавия, посветени на социалистическия период; само по веднъж са споменати “отечественофронтовската власт” и “сталинският модел на социализма”; името на управляващата партия не се появява в нито едно заглавие, макар че в текстовете, няма как иначе, тя е основен герой.

[34] Такъв проблем струва ми се има при: Е. Калинова, И. Баева, Българските преходи, 1939-2002. София: Парадигма, 2002.

[35] Напр. История на русенската партийна организация. София: Партиздат, 1971, c. 5-8; История на Софийската окръжна партийна организация на БКП. София: Партиздат, 1982, с. 15-33.

[36] Изключение до известна степен представлява: Ст. Цветански, Организационно развитие на БКП, 1944-1986. София: ИИ на БКП, 1988. Някои студии представят организационното развитие на комунистическата партия непосредствено след завземането на властта: П. Аврамов, “Организационно изграждане н



Тагове:   БКП,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - Поздравления
07.10.2008 23:03
Поздравления - статията е наистина страхотна и много точно засяга една доста задълбочена проблематика.
Успех и занапред.
HistoryCenter - www.historycenter.hit.bg
цитирай
2. анонимен - бкп
14.03.2011 20:50
Вжте тези сайтове : http://bcparty.tk и http://blog.archivek-p.org :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 197031
Постинги: 19
Коментари: 85
Гласове: 123
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930