Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2008 19:43 - Защо и как бе измислен “балканският град”?
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 11601 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.01.2010 12:45


   

В една по-ранна публикация поставих въпроса за проблемите, породени от изучаването на Балканите като регион на Европа, различен от Ориента.[1] Основната ми теза беше, че се плаща твърде висок данък на една въображаема граница, която минава по Урал, Черно море, Проливите и Егея и “отделя” Европа от Азия. Проблемът е, че дори тази граница да е “условна” и да се приема “от практически съображения”, тя води до една силно деформирана представа за историческите реалности. И често пъти това се прави умишлено, за да се напише “история на Балканите”, съвършено отделна от тази на Ориента.

 

Тук ще се опитам да представя този проблем през призмата на един частен случай – историографските интерпретации в областта на градската история. За разлика от модернизацията или изоставането на Балканите, балканската музика или балканската кухня, да не говорим за балканския манталитет, изучаването на градовете и градската мрежа позволява да видим пространственото измерение на проблема. А така може да се провери дали това, което се нарича “балканско”, наистина е типично за Балканския полуостров или използването на този етикет е подвеждащо.

 

Процесът на есенциализиране: от “градовете на Балканите” до “балканския град”. В по-ранни студии се говори за различни типове градове на Балканите, които се появяват в различни епохи. Става дума за гръцки, римски, византийски, славянски, далматински, германски, османски (наричани още турски, ориенталски или ислямски) и т.н. градове, като има различия в типологизацията при отделните автори.[2] Но още тук има проблем – вместо да изследват един определен тип градове, тези публикации се занимават с различните видове градове на една територия. В дългосрочен план това е предпоставка за историографско “конструиране” на особен за този регион тип град.

 

На практика основен обект на такава нова интерпретация стават османските градове на Балканите и именно те започват да се представят като “балкански”, макар допреди това да са смятани за нещо нетипично за региона, привнесено отвън и то на един сравнително късен етап. Точно както името “Балкански полуостров” замества “Европейска Турция” през XIX век, така през последните десетилетия все повече се говори за “балкански град” вместо за “ориенталски”, “турски” или “ислямски градове на Балканите”.

 

Наред с няколко научни конференции на тази тема, основополагаща роля за това играе книгата на Николай Тодоров “Балканският град, XV-XIX век”.[3] Авторът направо пише за “отделна група от балкански градове – типологично различни както от западноевропейските, така и от мюсюлманските градове”.[4] Според него “балканският град притежава свои уникални архитектурни и планови характеристики...”, от които накратко са описани само няколко: “разрушаване или липса на защитни стени”, “липса на многоетажни сгради” и че въпреки това тези градове били “добре, дори гъсто заселени”.[5]

 

В изследването на Н. Тодоров не са включени всички градове на Балканите, а само тези, които преди са наричани “ориенталски” или “турски”. Като “балкански градове” се разглеждат само тези под османска власт и само докато са под османска власт – градовете в Гърция и Сърбия след създаването на двете държави са включени единствено, за да дадат сравнителна перспектива, която да покаже още по-ясно особеностите на “балканския град”.[6] Не закъсняват критиките, че този “балкански град през XV-XIX век” е създаден просто, за да замести “османския град на Балканите”.[7]

 

В същото време турската историография, а и много османисти говорят за “анатолийски/анадолски градове”.[8] Става дума пак за османските градове, но териториално изследванията се ограничават до днешната Турска република. Това поделяне на материала за изследване между историографските школи значително улеснява изкристализирането на отделен разказ за “балканския град”.

 

От голямо значение тук е и връзката, която се прави между градско развитие и национална история.[9] Националните историографии обикновено говорят за “български”, “гръцки”, “албански”, “сръбски” или “македонски” градове, като в по-широка перспектива ги определят като “балкански” градове. Съответно “български”, “гръцки” и т.н. градове и къщи са подвид на “балканските” градове и къщи, които на свой ред се мислят в европейски контекст, макар и да не се изследват действително в него.[10] В крайна сметка “балканските градове [през османската епоха]” днес се възприемат от много автори като нещо различно от “османските градове”.[11]

 

Тези маневри имат решаващо въздействие върху начина, по който националните историографии на Балканите оценяват градската история през османския период. Докато градовете от това време са смятани за “турски” или “ориенталски”, националните историографии ги разглеждат като чуждо тяло и залагат на формулата “ние сме нация от селяни”, което особено силно се проявява в сръбския, а и в българския случай. Сега вече се стига дотам да се твърди, че “балканската цивилизация била предимно градска”,[12] клише иначе използвано за ислямската цивилизация.

 

Балкански или ислямски/ориенталски/османски градове. Въпреки продължителното вече съществуване на концепцията за “балкански град”, когато учените се опитват да го опишат, те в крайна сметка изброяват чертите на “ислямския град”: разделение на градското пространство между стопанска зона в центъра на града и жилищни квартали около него, неправилна улична мрежа, обособяване на отделни квартали (махали) на различните религиозни и етнически общности, разделяне на стопанската зона на специализирани търговски улици (чаршии) и т.н. Някои наблягат на “чаршията” (тур. зarşı от перс. зarşu) като основна характеристика на “балканския” или на “българския възрожденски град”,[13] други повтарят формулата изцяло.[14]

 

Друга често отбелязвана черта на “балканските градове” е, че са етнически и религиозно смесени.[15] Макар че това добре пасва на другите клишета за пъстротата на Балканите изобщо, то в действителност също е базова характеристика на ислямските градове. Трябва да се подчертае, че тази “смесеност” до голяма степен се дължи на османското владичество – единствено при него може да се говори не само за етническо, но и за религиозно многообразие и преди всичко за мирно съжителство в градовете на Балканите.

 

Наистина изследванията върху балканските градове под османска власт успяват да посочат някои  техни разлики с концепта за “ислямски град”. Това никак не е трудно, защото представата за последния се основава главно на изследванията върху няколко “арабски” града като Фес, Кайро и Дамаск, които се отличават от “ислямските градове” в останалите провинции на Османската империя и извън нея. Така започва да се твърди, че “балканските градове се различават от ислямските градове”, без да се говори за приликите им с “ислямските градове” в съседна Aнатолия.

 

Анализът на селищните структури позволява да се разграничат две големи подразделения на градовете в Османската империя – Северозападна Анатолия и балканските територии от една страна и арабските провинции заедно с анатолийския Югоизток от друга. Във втория случай са много по-ясно изразени характеристики като неправилна улична мрежа и голям брой задънени улици. Разлики има и при жилищните сгради, които в градовете от арабските провинции представляват помещения, организирани около вътрешен двор, докато в градовете от централните провинции на империята жилищните сгради се състоят от помещения, организирани около преддверие.[16] През османския период градовете в балканските провинции на Османската империя приличат не само един на друг, но и на градовете в голяма част от Анатолия.

 

Градската мрежа. Градовете не просто си приличат или се различават – те са свързани помежду си, формират градски мрежи. И за да идентифицираме тези мрежи, преди всичко трябва да локализираме техните центрове. В случая това е лесна задача – най-големият град на Балканите от Ранното средновековие до днес, и то без всякаква конкуренция, е Константинопол. Той е “Градът” за Византия, а също и за съседните държави. Превъзходството му става още по-силно през османския период, когато целият полуостров бива включен в една империя, а градовете по него си остават малки локални центрове, подчинени на столицата. Проблемът е, че през цялото това време и по същия начин Константинопол е бил и продължава да бъде най-големият град и за Анатолия. Самото му разположение предполага градовете в региона да се разглеждат заедно като част от общата “балкано-анатолийска градска мрежа”.[17]

 

От византийска гледна точка Константинопол е повече от столица – империята се идентифицира с него. Неслучайно за историците старото име на града се налага като техническо название на самата империя. Османците наследяват разбирането за този град като уникален и безконкурентен център и от тази гледна точка почти всичко останало се приема за периферия. Гледани от османската столица, Балканите са толкова дълбока провинция, колкото е и Анатолия.

 

Вярно е, че градът е построен и неговият център все така се намира на “европейската” страна на Босфора, но това няма никаква връзка с “Европа” и “Азия”. Градът е направен точно на тази страна, за да се използва изключително удобния за пристанище залив на Златния рог, т.е. ориентиран е не толкова спрямо сушата, колкото спрямо водата. На нивото на града определянето на “европейска част” стои по различен начин: още от Средновековието градът има свой “европейски квартал” – Галата, където от последните векове на Византия живеят генуезците, а след това и другите чужденци. Този квартал се приема за “европейски” в сравнение с обитаваните от турци, гърци и други народи на империята, независимо че и тези квартали се намират на “европейския бряг” на Босфора.

 

Доколко можем да разглеждаме градовете в Анатолия и на Балканите като съставляващи две отделни градски мрежи? За физическата география “водата отделя континентите”, но това далеч не е така за хуманитарната география. Както казва Фернан Бродел, авторът на забележителното изследване за Средиземноморския свят, “водата свързва по-охотно от сушата”. И наистина, връзките по море са особено важни не само за древногръцките, но и за византийските градове.[18] Обратно на Бродел обаче, изследователите на Балканите се интересуват главно от сухоземните пътища, обикновено подчертавайки колко трудни са съобщенията поради пресечения терен, споменават корабоплаването по Дунава, но често забравят това по море.[19] Да се пренебрегват комуникациите по море е предпоставка да се игнорират и най-важните връзки на Балканите както със Запада, така и с Близкия Изток.

 

Свикнали сме да се говори за Истанбул като за “град на два континента”, “между Изтока и Запада”, “пресечна точка на културите”.[20] Това не са само празни клишета. Те издават установения модел на мислене, според който има две отделни култури – християнска и европейска от едната страна (и балканската като част от нея), и ислямска и ориенталска от другата. Но какви са тези култури, които функционират и се запазват с векове и само се “пресичат” в Истанбул? Не е ли той център сам по себе си?

 

В своята “Балканска история” Cт. Павлович твърди, че “Балканите имали три големи периферни столици: Константинопол, Виена и Париж ... Константинопол на самия край на Балканите бил седалището на Османската порта (sic)”.[21] Нека оставим настрана Виена и особено Париж, но какво значи за една градска мрежа да има своя център “на самия край”? Ако пък включим и Виена в сметките, не е ли по-продуктивно да се опитаме да анализираме две отделни градски мрежи и култури – една, центрирана около Истанбул, и друга – около Виена (плюс Будапеща през XIX век)? Не би могло да има градска мрежа с няколко периферни центъра, нито градска култура без собствен голям център.

 

Дискусията за пред-османското наследство. Ключов аргумент за отхвърляне на турския, ориенталски или ислямски характер на градовете на Балканите през ХV-ХIХ век е акцентирането върху приемствеността по отношение на византийските и другите средновековни градове в региона. Казва се, че османците наследяват една вече развита градска мрежа, че не настъпват сериозни промени в структурата на самите градове.[22] Всичко стойностно построено през османския период, дори джамиите, започва да се приписва на местни майстори-християни, работили за турските си господари.[23] В комунистическата историография има и още един аргумент в полза на приемствеността на османския спрямо византийския и славянския средновековни градове: и едните, и другите се считат за “феодални”, следователно няма съществена промяна.[24] Като цяло балканските градове след XV век са същите “византийски градове”, но претърпели “ориенталски влияния”.

 

Тази интерпретация изцяло се разминава с изводите от изследванията върху византийските градове, които подчертават (и често преувеличават) не само разрушенията, причинени от османското нашествие, но и агонията на градския живот във Византия в предните векове. Така, дори в един и същи том, може първо да се представи упадъкът на средновековните славянски и византийски градове, а в следващите статии те да се окажат извънредно жизнеспособни.[25]

 

Трябва да се подчертае, че тези които говорят за византийското наследство на градовете всъщност тръгват от описанията на  “османския град” и откриват “византийските” корени на неговите характеристики като подразделянето му на квартали (махали) или изграждането на цехови организации.[26] Изобщо не се засягат централни за историята на византийските градове теми като общата трансформация на градовете в мрежа от укрепени селища след VI‑VII век,[27] характера и обхвата на относителното възраждане на градския живот от X‑XI век и стагнацията след това[28] или пространственото отделяне на градско ядро от административния и военен център.[29] Забравя се, че за разлика от ислямските и османските градове, във византийските пазарът не играе централна роля.[30] Дори характеристики на късно-византийските градове като липсата на монументално строителство, тесните и криви улици, или погребенията в градовете,[31] които биха могли да послужат като довод в полза на тезата за “приемственост” се пропускат, защото противоречат на представата за цветущ градски живот през Средновековието.

 

Поне един от елементите на този “континуитет” всъщност се обръща срещу цялата аргументация: подчертава се, че и византийските, и османските градове не са самостоятелни тела, а напълно зависими от централната власт.[32] В този случай обаче би трябвало да се очаква дълбока трансформация на градския живот, следвайки политическата промяна на имперско ниво.

 

Вторият проблем е, че темата за византийското наследство се свива до градовете на Балканите и то се открива само в тях. Но нима няма византийско наследство и в “азиатските” провинции? В други случаи приемствеността във формите на градския живот от византийски към османски градове е демонстрирана и при градове в Източна Анатолия като Трапезунд.[33] Аргументът, че Анатолия става почти изцяло ислямска и турска е не само анахроничен (ислямизацията на региона добива завършеност едва през 20-те години на ХХ век), но и се прилага избирателно. Така градове на Балканите, които са почти изцяло мюсюлмански към ХVI век, пак се представят като “различни от ислямските градове” и изрично се подчертава приемствеността от Средновековието.[34]

 

Аргументът, че повечето градове съществуват още преди османците е широко приет и за Анатолия.[35] И в двата случая обаче, това твърдение се нуждае от прецизиране по отношение на отделните градски селища – ако включим и по-малките, то и в двата региона повече от половината датират от османския период. Трябва да отчитаме и историята на отделните градове – както има наследени от византийците в Източна Анатолия (Трапезунд), така има и новосъздадени от османците на Западните Балкани (Сараево). От друга страна, заварените градове са в една или друга степен реконструирани, често до пълна промяна на облика им.[36] По-общо при градския живот винаги има приемственост и всички “ислямски” градове имат много общи черти с пред-ислямските,[37] но учените-балканисти виждат тази приемственост само там, където са заинтересовани.

 

Модернизацията от ХIХ-ХХ век. Националните историографии на Балканите представят модернизацията на градовете през XIX – началото на XX век като ре-европеизация след вековете на “чуждо господство”. Използват се два обяснителни модела. Преди всичко на промените се гледа като на резултат от създаването на новата национална държава и нейната политика на модернизация и европеизация на градовете. В някои историографии се набляга и на обновяването им по време на т.нар. национално възраждане (България, Албания). И в двата случая промяната се разбира като преход от “османски” към “национални” (гръцки, български и т.н.), “европейски” градове.[38] Тази представа е противопоставена на образа на “непроменящия се Ориент”, където градовете, както и всичко останало, си остават замръзнали във времето.

 

В комунистическата историография “развитието на капиталистически отношения” се вижда като дело на собствената национална буржоазия и оттам като предистория на съответната национална държава, като в някои случаи направо се твърди, че почти няма такива развития сред мюсюлманите.[39] Силно експлоатираният образ на “балканския православен търговец”[40] забравя както за активната търговска дейност на мюсюлманите, така и за наличието на християни и в не-балканските провинции на империята. Обобщава се, че “ориенталският градски живот се променя бавно, но не точно такъв е случаят на Балканите”.[41]

 

Като цяло балканските историци подценяват или дори изцяло пренебрегват политиката на модернизация на градовете, започната от Османската държава с реформите през XIX век. По това време нови институции на местна и градска администрация се създават навсякъде по стандартизиран модел. Новата централизирана администрация започва да провежда нова политика на градоустрояване. Тя цели оформяне на мрежа от прави и широки улици и на големи публични пространства (площади, паркове), изграждане на големи и представителни публични сгради (градски домове, казарми, училища, болници, пощи, затвори), на модерна инфраструктура (на първо място улично осветление), общо прилагане на монолитното строителство и т.н.[42]

 

Дори изследвания, които вземат под внимание тази политика, пак представят всичко в “балкански” контекст.[43] Доколкото са плод на държавната политика обаче, промените вървят паралелно за “европейските” и “не‑европейските” провинции. Така реформите от XIX век водят до по-нататъшно унифициране на градовете в Османската империя. Всички посочени промени са атестирани и в градовете на Анатолия и Близкия изток.[44] Резултатите разбира се не могат да дойдат веднага и повсеместно, но сравнено с други случаи, османските градовете както на Балканите, така и в Анатолия, бързо променят облика и селищната си структура, включително заради ограничения дял солидни постройки.

 

                Не че няма регионални различия в този процес – на преден план излиза столицата, следвана от основните административни центрове, от големите и бързо растящи градове. Понякога промените обхващат дори само части от тях – центъра и по-динамични зони, в които живеят и чужденци. Въпреки че има примери за изоставане на някои градове в Анатолия и Близкия изток спрямо подобни на тях на Балканите, не може да се говори за абсолютно предимство на градовете от “европейските провинции”. В действителност “най-близо” до Европа се оказват не те, а пристанищните градове,[45] защото парното корабоплаване прави комуникациите по вода през XIX век още по-бързи и евтини от преди; едва от края му железопътните линии ограничават тези предимства. На макрониво “географията” на модернизирането на османските градове не съвпада с делението на “европейски” и “азиатски” провинции, а преди всичко с това между пристанищни градове и градове от вътрешността.

   

 

* * *

 

           Както може да се види от случая с “балканския град”, балканистиката, с помощта и на съответните национални историографии, е създала собствена история на градовете в региона през османския период. “Балканският град” днес изглежда като самостоятелен градски тип, характерен за тази “част на Европа”. Той има дълга предистория, която започва от Античността, продължава през византийско-славянското средновековие, след това претърпява съществени ориенталски влияния, но се модернизира по европейски образец през XIX-XX век. Както обобщава един от водещите западни историци на региона, няма съмнение, че развитието на градовете в Югоизточна Европа съставлява важна част от европейската градска история.[46]

     

Колкото и логична да изглежда тази конструкция, тя не издържа на сравнението с градовете в съседните “неевропейски” територии. Тъй нареченият “балкански град” е създаден само, за да заличи “ислямските”, “турските” или “ориенталските” градове на Балканите. “Балканският град” обаче има своите близнаци в Анатолия и дори в Близкия Изток и това разбива цялата конструкция. Всички тези градове в продължение на векове се намират под една и съща политическа власт, развиват се при сходни правни и институционални условия. Те имат сходно пред-османско наследство и заедно навлизат в процеса на модернизация през XIX век. Повечето от градовете на Балканите си приличат с тези в Северозападна Анатолия и заедно гравитират около Константинопол. Към всичко това “общоевропейският контекст” няма никакво отношение, освен неистовото желание на някои да се представят за част от него.


Публикувано в:
Литературен вестник, бр. 38 / 22-28.11.2006, с. 10-11.

 

[1] Литературен вестник, бр. 30 / 27.9-3.10.2006, с. 12-13.

 

[2] Ј. Цвијић, Балканско полуострво. Београд: САНУ, 1987, p. 215 и сл.; A. Иширков, “Характерни черти на градовете в Царство България.” В: ГСУ, ИФФ, кн. ХХI, 1925, с. 3 и сл., 12; K.-D. Grothusen, “Stдdtewesen und nationale Emanzipation in Sьdosteuropa.” In: Ethnogenese und Staatsbildung in Sьdosteuropa. Gцttingen: Vandenhoeck&Ruprecht, 1974, p. 77.

 

[3] Н. Тодоров, Балканският град, XV-XIX век. Социално-икономическо и демографско развитие. София: НИ, 1972. Книгата е преведена на руски (1976 г.), френски (1980 г.) и английски (1983 г.). За нея Н. Тодоров получава Димитровска награда през 1976 г.: ЦДА, 1‑б, оп. 66, а.е. 213, л. 2: Протокол 213 на Политбюро от 15 юни 1976 г.

 

[4] N. Todorov, The Balkan city 1400-1900. Seattle&London: University of Washington Press, 1983, p. 8.

 

[5] N. Todorov, 1983, р. 33-34.

 

[6] N. Todorov, 1983, p. xx.

 

[7] M. Kiel,  “Urban Development in Bulgaria in the Turkish Period.” In: K. Karpat ed., The Turks of Bulgaria. The History, Culture and Political Fate of a Minority. Istanbul: ISIS, 1990, p. 79-80.

 

[8] S. Aktьre, 19. yьzyıl sonunda Anadolu kenti mekansal yapı зцzьmlemesi. Ankara: ЦDTЬ, 1978; S. Faroqhi, “The Anatollian Town and its Place within the Administrative Structure of the Ottoman State (1500-1590).” In: Making a Living in the Ottoman Lands, 1480 to 1820. Istanbul: ISIS, 1995; M. Зadırcı, Tanzimat dцneminde Anadolu kentlerinin sosyal ve ekonomik yapıları. Ankara: TTK, 1991 и др.

 

[9] K.-D. Grothusen, 1974, p. 75.

 

[10] М. Harbova, “L’espace culturel de la ville balkanique entre l’Orient et l’Europe.” In: Etudes Balkaniques, 2002, 1, p. 129, 137.

 

[11] Така например Райна Гаврилова изброява изследвания върху българските и балканските градове и добавя, че са много полезни и изследванията върху османските градове: R. Gavrilova, Bulgarian Urban Culture in the Eighteen and Nineteenth Centuries. Selinsgrove: Susquehanna University Press, 1999, p. 11.

 

[12] R. Gavrilova, 1999, p. 45.

 

[13] Т. Златев, Българският град през епохата на Възраждането. София: НИ, 1955, с. 141; R. Gavrilova, 1999, p. 27

 

[14] Цв. Тодорова “От стария Русчук към новия Русе.” В: Алманах за история на Русе. т. 2. Русе: Държавен архив‑Русе, 1997, с. 370.

 

[15] R. Gavrilova, 1999, p. 56.

 

[16] P. Pinon, “Essai de dйfinition morphologique de le ville ottomane des XVIIIe-XIXe siиcles” In: La culture urbaine des Balkans (XVe-XIXe siиcle). N. Tasić, ed. Belgrade: SANU, 1991, р148.

 

[17] M. Cerasi, “Il sistema urbano diffuso: la rete urbana anatolico-balcanica nei secoli XVIII-XIX.” In: Storia urbana, 30, 1985, p. 19-61.

 

[18] C. Bouras, “Aspects of the Byzantine City: Eight-Fifteenth Centuries.” In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century. A.E.Laiou, ed. Washington: Dumbarton Oaks, 2002, p. 504.

 

[19] K. Kaser, Sьdosteuropдische Geschichte und Geschichtswissenschaft: eine Einfьhrung. Wien: Bцhlau, 2002, p. 36-39.

 

[20] Istanbul а la jonction des cultures balkaniques, mйditerranйennes, slaves et orientales aux XVI-XIXe s. Bucarest: AIESEE, 1977.

 

[21] St. K. Pavlowitch, A History of the Balkans, 1804-1945. London & New York: Longman, 1999, p. 332.

 

[22] М. Харбова, Градоустройство и архитектура по българските земи през XV-XVIII век. София: БАН, 1991, с. 61, 102.

 

[23] M. Харбова, 1991, с. 52.

 

[24] Н. Тодоров, 1972, с. 80.

 

[25] Die Stadt Sьdosteuropa – Struktur und Geschichte. W. Althammer, Hrsg. Mьnchen: Sьdosteuropa Gesellschaft, 1968. Виж страници 33 и особено 41 сравнено със страници 102 и 129.

 

[26] Стр. Димитров, “За приемствеността в развитието на балканските градове през  XV-XVI век.” В: Балканистика 2, София: Институт по балканистика, 1987, с. 8 и сл.

 

[27] W. Brandes, Die Stдdte Kleinasiens im 7. und 8. Jahrhundert. Berlin, 1989.

 

[28]




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 194019
Постинги: 19
Коментари: 85
Гласове: 123
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930