Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2008 19:30 - Новият дебат за Баташкото клане – историографски аспекти
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 7305 Коментари: 4 Гласове:
-2

Последна промяна: 13.01.2010 12:42



                В последно време се появиха ред опити за преосмисляне на установените в българската историография представи за вековете на османското владичество. Голямата част от тях са дело на историци-османисти, други са всъщност преоткриване на написаното от по-стари автори, но в много случаи, особено що се отнася до XIX век, заслуги имат и литературоведи. Това е така, защото една голяма част от митовете за националната история идват от литературни произведения, или от публицистични и мемоарни творби, които днес се приемат за част от “българската литература”. На този фон работа на Мартина Балева за Батак отиде в едно ново направление, показвайки силата не само на словото, но и на образа във формирането на историческата памет. Професионалното вглеждане в една картина и в процеса на нейното рисуване позволи да видим по различен начин проблема за историческия спомен за клането в Батак през пролетта на 1876 г.[1]

И така, основното в сега повдигнатия дебат несъмнено са визуалните измерения на начина, по който се помни Батак и механизмите за изграждане на този образ, неизменно свързван в общественото съзнание с костите на жертвите. Наред с това обаче възникват няколко спорни въпроса от историографски характер, по-главните от които ще се опитам накратко да засегна. Това, за което различните изследвания са съгласни е, че при потушаването на въстанието Батак е пострадал изключително тежко – избити са по-голямата част от жителите му. Според най-достоверните оценки става дума за близо две хиляди жертви. Останалото е предмет на спорове.

 

Баташкото въстание или Баташкото клане? Отново на повърхността излизат противоречивите мнения по въпроса дали и доколко в Батак има въстание, подобно на това в другите основни центрове на събитията от април 1876 г., или че то затихва още в зародиш и дори, че става дума за едно клане на мирни жители. Преди всичко, важно е да се подчертае, че поддържането на всяка от интерпретациите има и своите политически мотиви.

 

Версията за извършено клане над невинни мирни жители е особено предпочитана през 1876-1877 г., когато се търси подкрепата на “човеколюбива Европа”. В този момент защитниците на българите се опитват да свалят от тях всяко подозрение в бунтовно поведение, и съвсем преднамерено омаловажават проявите на заговора и на самото надигане, а доколкото ги признават, ги отдават на външна намеса или чужди агенти. Някои стигат до там да приписват на турците извършването на “въстание срещу българите”.[2] В тези условия “въстание” е явно компрометираща дума, синоним на “свирепства, убийства, плячк[осване], оскърбления, изтезания”, c която мнозина защитници на българската кауза не само не се гордеят, но дори я прикачват на противника. За Батак американският консул Скайлер казва, че не е оказал никаква съпротива, а журналистът МакГахан отива най-далече, твърдейки, че там не е имало дори опит за въстание.[3] Цялото внимание се насочва към “турските зверства” и Баташкото клане е най-разтърсващият пример сред тях.

 

                След като “човеколюбива Европа” допуска руската военна намеса от 1877-1878 г. и създаването на новата българска държава, всички тези съображения бързо губят стойност. Оттам насетне българската национална историография все повече ще залага на идеализацията на въстанието и на героизма в него и ще преувеличава размаха им. Стремежът е създаването на новата българска държава да се представи като резултат от борбите и героизма на българския народ, а не от една руска военна намеса. Не е случайно, че що се отнася дори до Батак в днешната българска историография почти не е оставено място за версията за клане на мирни жители, а много автори дори не я споменават. Батак е представен като един от най-важните центрове на въстанието, а в разказа на събитията акцентът се поставя върху активната борба за свобода. Описват се сцени на решителна съпротива, в която се включват и жените; всички посрещат смъртта без колебание или съжаление.[4] Популярни издания се опитват да заменят известния стих на Вазов “Батак се предаде, уви, пълзешком” с клишета от типа “непокорният Батак” и “Батак глава не скланя”; “трагедията Батак” се превръща в “епопеята Батак”.[5]

 

                Тук обаче се получава едно противоречие – в популярната представа за Батак на преден план винаги излиза клането, а в книгите пише главно за въстанието и героичната борба срещу врага. Съзнавайки това разминаване, изследователите се опитват да го обяснят през призмата на съзнателната саможертва. В желанието си да представят беззащитните жертви като съзнателни борци за свобода, пишещите за Баташкото клане подозрително често цитират една фраза от възванието за вдигане на въстанието: “или свобода, или смърт на [в]сичкото население”.[6] За разлика обаче от някои други въстанали селища, в случая с Батак добре виждаме колко проблематична е тезата за “съзнателната саможертва” – жертви стават не непременно организаторите и водачите на въстанието, а по-често неговите противници.

 

                Интересен въпрос е как в “саможертвата на батачани пред олтара на Отечеството” оцеляват точно ръководителят на въстанието Петър Горанов и неговото семейство, които заедно с малка група въстаници напускат Батак веднага след първите сблъсъци и се спасяват от клането. Има две противопоставящи се обяснения – или той е избягал и е изоставил съселяните си да плащат сметката за недообмисления му героизъм, или те са станали жертви, защото са проявили малодушие и не са последвали водача на въстанието при излизането му от застрашеното село. За разлика от съвременниците и първото поколение изследователи, които дават гласност и на двете тези,[7] днешната историография просто се опитва да ги примири и възвеличава всички заедно – едните, защото въстават, другите, защото загиват, без да обръща внимание на взаимните обвинения помежду им.

 

Извършителите. Около самото клане се пораждат нови въпроси. Първият е свързан с това, че по-голямата част от извършителите му са помаци – така ни съобщават съвременниците.[8] За тях в това няма нищо изненадващо – през XIX век, докато доминира религиозната идентичност, помаците са виждани преди всичко като “мюсюлмани”. По-късно нещата се обръщат с политиката на интегриране на помаците в българската нация, когато на първо място започва да се сочи, че те говорят на български. Постепенно се налага разбирането, че те са преди всичко българи, които насила са били помохамеданчени. И така ако през XIX век изглеждало разбираемо, че мюсюлмани/помаци са участвали в клане над българи/християни, то през XX същото се оказва ужасен парадокс – българи клали българи. И този парадокс все по-рядко се обяснява и все по-често се омаловажава, дори премълчава, и само при нужда ехидно се напомня.

 

Вместо за “помаците от съседните села”, много днешни автори предпочитат да говорят само за турци или по-общо за “фанатизирани мюсюлмани”. Това последно наименование има предимството да е технически вярно, но едновременно с това и изключително подвеждащо, разбира се, в една добре подбрана посока. Извършителите на зверствата наистина са по вяра мюсюлмани и самите им действия показват, че в напрегнатата пролет на 1876 г. са се “фанатизирали”. Но впечатлението, което остава е, че за всичко са виновни “турците” и техният неизкореним религиозен фанатизъм.

 

Заедно с това в последните десетилетия много публикации твърдят, че в сравнение с останалите участници в разгрома на Батак, помаците са проявявали по-милостиво отношение към българите.[9] Другаде такова поведение се приписва и на много “турци родопчани”.[10] Това обаче са разграничения, които по-ранните съчинения не правят, а и няма за какво да правят, защото в клането не участва никой освен “помаци” и “турци родопчани”. По-късна измислица са и твърденията, че “много мюсюлмани, особено българи-мохамедани, при първия удобен случай дезертират”.[11] Стига се дотам да се твърди, че “мерките на властта провалили опита за разбирателство между братята по кръв българи-християни и българи-мюсюлмани”.[12] Всичко това обаче не се прави само за изчистване образа на самите помаци и дори местни турци, а за да може техните потомци да бъдат насила интегрирани в “единната българска нация”. Тази реторика спомага и някак да се забрави какво се случва след Руско-турската война от 1877-1878 г.  – че “клахме ги и ние, както те ни клаха” (Вазов, “Възпоминания от Батак”, 1881), че на няколко пъти през ХХ век е имало и други издевателства, в които потърпевши неизменно са мюсюлманите.

 

Въпросът за потушителите има и второ важно измерение, свързано с това дали става дума за изстъпления на местни банди от т.нар башибозуци, или има директно ангажиране на властта и на редовната армия. Без изобщо да идеализират поведението на редовните войски, отговорни за ред изстъпления и злоупотреби, съвременниците правят ясна разлика между тях и нередовните дружини и банди. В случая с Батак те изрично сочат като извършители на зверствата башибозуците от близките помашки и турски села. Някои дори твърдят, че клането става възможно именно защото батачани не се защитават успешно до идването на редовната войска.[13]

 

Проблемът добива значение още през 1876 г., когато османската власт настоява, че изстъпленията в потушаването са дело на местни фактори. Добавяйки към това случаите на убийства на мюсюлмани от страна на въстаниците, властта се опитва да представи всичко станало като местни сблъсъци, за да може над всичко това тя да изглежда като неутрален арбитър.[14] Парадоксално, тази интерпретация напълно задоволява и тогавашните защитници на българската кауза, защото показва неспособността на османската власт да осигури ред и справедливост за поданиците си и така косвено оправдава намесата на големите християнски държави.[15] Обратно, днешната българска историография настоява на участието на редовните войски и омаловажава ролята на отделни бандити и на трагични обстоятелства. Целта е зверствата се представят като пряка последица от политиката на империята, а самото въстание – като едно много по-сериозно начинание, което не могло да бъде смазано лесно. Съответно в по-късните публикации редовна войска започва да се “появява” и при смазването на въстанието в Батак.[16]

 

Локалният характер на въстанието. От казаното дотук се вижда, че  от решаващо значение за един нов поглед върху историята на въстанието е да се вземе предвид неговият локален характер. С това не се опитвам да омаловажавам по-широките измерения и взаимосвързаност на събитията от пролетта на 1876 г. – вярно е, че към края на 1875 г. една малка група от революционери в Гюргево го замислят като общобългарско въстание; вярно е, че то е част от едно ескалиране на напрежението в рамките на целия Източен въпрос; вярно е, че то получава широк международен отзвук, в който въпросът за жертвите и извършителите се генерализира (българи, християни / турци, Османска империя); вярно е, че наред с други обстоятелства, въстанието от пролетта на 1876 г. съдейства за руската военна намеса от 1877-1878 г. и за създаването на новата българска държава.

 

                Но самото въстание протича, а и кланетата след него се съсредоточават в точно определени селища. Надигане има само там, където местните първенци и по-влиятелни хора са убедени от “апостолите” на въстанието да се включат в него. На много места обаче усилията на тези последните не срещат достатъчна подкрепа. Ако добавим към това и хилядите селища, в които няма дори опит за подготовка на въстание, ще видим колко важно да е са разгледат условията и събитията във всяко от надигналите се през април 1876 г. села и градчета. И това е съвсем постижимо – дори ако добавим някои по-маловажни случаи става дума за няколко десетки селища.

 

                Заедно с това трябва да погледнем по-сериозно и на локалните измерения на потъпкването на въстанието. Не е достатъчно да се каже, че са опожарени “няколко десетки”, “близо осемдесет” или “около сто села” (според различните версии), без да се спомене, че българи по това време живеят в няколко хиляди села и градове. И точно както голямото мнозинство от българския народ не въстава през април 1876 г., така и голямото мнозинство от турците и мюсюлманите не правят повече от това притеснено да чакат информация за ставащото, да го коментират разпалено и да се страхуват за бъдещето си.

 

Показателно е, че самото название “Априлско въстание” се появява по-късно и в историческата литература го налага най-вече едноименният труд на Димитър Страшимиров, публикуван през 1907 г. B предните десетилетия това въстание е известно най-вече като “Средногорското”, а покрай това се говори за “Панагюрското”, “Копривщенското”, “Клисурското” “Брациговското”, “Перущенското” и други някои въстания. “Априлско въстание” обаче не е само сборно наименование на всички тях. С него изцяло се обръща логиката на мислене и локалното измерение на въстанието изчезва. Днешните публикации за “Априлското въстание” в отделните селища просто проектират националната версия върху всяко от тях.

 

Изхождайки от общия план на националната история, българската историография говори за всеобщо въстание в Батак, последвано от масова героична съпротива срещу войските на една огромна империя. В целия този разказ обаче неизбежно се губят човешките измерения на голямата трагедия, разиграла се в Батак през пролетта на 1876 година.

 

 

 

* * *

 

                Започналото обсъждането на проблемите, свързани с историческия спомен за Батак, предизвика и някои крайни емоционални реакции. Вероятно ще се появят още такива. Има една тенденция всяко обсъждане на начина на почитане на жертвите да се осъжда като “кощунство”, а отказът да се повтарят наложените в историографията разбирания да се квалифицира като проява на “невежество” или поне на “непознаване на историята”. Анализът на днешната историческа памет за Батак бе възприет като опит за омаловажаване и дори отричане на станалото в Батак през 1876 г. Струва ми се обаче, че вместо да разглеждаме всичко в едно свято и неделимо цяло, би било добре да разграничаваме въпроса за жертвите, от този за конструирането на историческата памет за тях, а още повече от проблема за инструментализирането на тази памет за политически, местнически или лични цели.

 

  Публикувано в: Батак като място на паметта. Изложба. М. Балева, У. Брунбауер, съст. София: Изток-Запад, 2007, с. 110-116

[1] М. Балева, “Кой (по)каза истината за Батак” В: Култура, бр. 17 / 3 май 2006 г.

 

[2] Например в брошурата “България” издадена през 1876 г. от Марко Балабанов и Драган Цанков: М. Балабанов, Страница от политическото ни възраждане. София: БКД, 1904, с. 450.

 

[3] J.AMacGahan, The Turkish Atrocities in Bulgaria. London: Bradbury&Co, 1876, р. 25 (статията на МакГахан) и р. 93 (докладът на Скайлер).

 

[4] История на България. София: БАН: т. VI, 1987, с. 388.

 

[5] Й. Митев, Непокорният Батак. София: ОФ, 1961; Тр. Керелов, Батак глава не скланя. София: БКП, 1966 (2-ро изд. 1985); Г. Методиев, Епопеята Батак. София: Партиздат, 1980.

 

[6] И. Тодев, “Батак в Априлското въстание.” В: История на Батак. Я. Янев, ред. София, 1995, с. 129, 132, 133, 140.

 

[7] Д. Страшимиров, История на Априлското въстание. т. 3. Пловдив, 1907, с. 241-243.

 

[8] З. Стоянов, Записки по българските въстания. София: Български писател, 1983, с. 751.

 

[9] И. Тодев, “Батак..., 1995, с. 141.

 

[10] Г. Методиев, Епопеята ..., 1980, с. 13.

 

[11] А. Вълчев, “Турските въоръжени сили по време на Априлското въстание.” В: Исторически преглед, 1976, 1, с. 43.

 

[12] История на България. София: БАН: т. VI, 1987, с. 386.

 

[13] Д. Страшимиров, Априлското..., 1907, т. 3, с. 226.

 

[14] J.AMacGahan, The Turkish Atrocities..., 1876, р. 16; А. Вълчев, “Турските въоръжени сили ..., 1976, с. 40.

 

[15] J.AMacGahan, The Turkish Atrocities..., 1876, р. 74-75.

   

[16] А. Вълчев, “Турските въоръжени сили ..., 1976, с. 55; Г. Методиев, Епопеята ..., 1980, с. 33; 165-173; История на България. София: БАН: т. VI, 1987, с.  387.




Гласувай:
0
2



1. ismetdramsky - БАТАШКИ Събития
06.01.2009 12:20
Браво на автора! За първи път толкова трезвен коментар за събитията в Батак в последните 100 години!
цитирай
2. анонимен - до исмет
01.05.2009 23:14
трезвен коментар???
сигурно специално е изтрезнял за да го напише :-)
цитирай
3. анонимен - BATAK-BARUTIN
06.05.2009 18:56
Ами,май е доста по-силно питието за масата, защото, ако погледнем реално на събитията само от 1876 до 1912, то някои хора и историописачи не изтрезняват никога и почти цял живот са в опиянено състояние и докато стъпват на земята, дори със поколения наред, но какво да се прави, като Крума не си е свършил работата навреме и както трябва?
цитирай
4. анонимен - Малко встрани, но по същество
02.12.2010 04:40
Не става ясно защо е вдигнато това въстание, което предварително е обречено на неуспех. Те не могат да победят дори местните турци и помаци, камо ли пък армията. Организаторите добре знаят шансовете си и непрекъснато лъжат народа си /подчептано от З.Стоянов/ , като по този начен го вкарват в безмислено клане. Безмислено , защото от въстанието въобще не следва освобождение. От него предварително е ясно , че следва клане. От клането следва възмущение , но почти никога освобождение. Истината е, че баташкото клане няма нищо общо с Освбождението. Просто Русия си води поредната война за проливите. В империята има могобройни кланета и от тях не следва освобождение. Изклани са стотици хиляди арменци 10години по-късно , следва възмущение и никакво освобождение няма . Илинденското въстание/пак безмислено и вредно/ също води до клане , но никакво освобождение от съотечествениците не е последвало. Дори през Балканската война българското население не е приоритет. Приоритет били "българският" Солун, помашките /турски по съзнание/ Родопи и преоблаващо турската по етнос Тракия.
Като осъзнават , че няма да успеят/ако не го съзнават би тярбавло да се мисли че са група умствено увредени/ и въпреки това изпращат цивилно население на заколение, от което не следва по необходимост освобождение, би трябвало да се запитаме сериозно за морала на организаторите. За сравнение гърците за своето въстание събират армия, капетани , арматоли от всички народи - хора с боен опит , а нашите пращат на пушкат хора които не са помрисали барут. Защо е тази безотговорност и коравосърдечие ? Нямам твърд отговор, но мисля , че това са безотговорни хора , които са изпразнени от елементарна човечност , обладани от идеите си до лудост и мразещи народа си .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 197155
Постинги: 19
Коментари: 85
Гласове: 123
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930