Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2011 12:27 - Изказване на кръглата маса "Българският комунизъм - две десетилетия по-късно", София, 9 ноември 2011 г.
Автор: alexandervezenkov Категория: История   
Прочетен: 7382 Коментари: 6 Гласове:
3

Последна промяна: 14.12.2011 23:37


Както стана ясно от предварителните разговори непосредственият повод за тази среща са последните прояви на соцносталгия и особено отбелязването на 100-годишнината от раждането на Тодор Живков. Затова бих искал да почна с едно разграничение между носталгията по времето на социализма и опитите за нормализиране на комунистическия режим.

От една страна наблюдаваме най-банална носталгия по недалечното минало. Тя не е плод на комунистическо мислене в собствения смисъл на думата, точно напротив – в чистата си форма комунизмът и левите утопии гледат в бъдещето, не се възторгват от миналото и не го вземат за модел. При това обикновено се идеализира не режимът изобщо, а отделни негови политики, много често и неща, нямащи връзка с политическия ред. Най-сетне носталгията по комунистическото време е нещо преходно – смяната на поколенията води до съответна смяна на обектите на носталгия: днес малцина са останали от онези, което помнеха България “отпреди войната / Девети” и за един дълъг период неизбежно именно реалии от епохата на комунистическия режим ще заемат предно място в хорските носталгии.

Но докато носталгията по времето на социализма в собствения смисъл на думата ще изчезне с нашето собствено поколение дори и без да се полагат специални усилия, пред нас отсега стоят въпросите за тенденциозното писане на историята на режима и за политически мотивираното му разкрасяване. След като бездруго споменахме въпроса за смяната на поколенията би следвало да добавим, че съзнателното изкривяване на картината е свързано не само с политически предпочитания, но и с неудобните истини засягащи множество все още влиятелни хора. Това важи и за много от смятащите се днес за анти-комунисти, при които осъждането на режима по принцип е свързано с опити за нормализиране на неудобни части от собствената биография и/или семейна история – най-баналният пример е как бивши членове на БКП парадират, че не са били “ченгетата”, а публично оповестени сътрудници на бившата Държавна сигурност изтъкват, че “никога” не са били комсомолски активисти и партийни членове. Изобщо в повечето случаи не става дума за нормализиране на комунизма като цяло, а за изкривяване на внимателно подбрани елементи и то от широки кръгове хора, а не само от консервативни прокомунистически среди.

 

Ясно е, че на различните фалшификации трябва да се реагира, но отговорът на тази широка палитра от “нормализирания” и прикривания на различни факти не може да бъде единна политическа или медийна акция, не може да бъдат декларации осъждащи комунизма (каквито достатъчно имаше и в европейските институции, и у нас), нито закони, забраняващи да се отричат или дори само премълчават неговите престъпления. От полза тук би била една по-широка информираност за онази епоха в различните й проявления и измерения, с проучване и представяне на механизмите за въздействие, които не винаги са очевидни дори за живелите през онова време. Разбира се постигането на тази информираност няма да стане с досадното повтаряне вече известните “истини”, “факти” и “оценки”, а с нови и по възможност убедителни изследвания в най-широкия смисъл на думата – от архивни проучвания до документални филми. Не ни трябват присъди, а по-добро познание за комунистическото минало, което би намалило възможностите както за идеализирането, така и за сатанизирането му. Разбира се, не можем да променим носталгичните нагласи на широките кръгове, нито да пресечем склонността на заинтересовани хора да ни пробутват измислените си биографии, но въпросът е поне да опитаме да повлияем на ситуацията в сферата на социалните науки, да предложим що-годе адекватни отговори на онези, които действително се интересуват.

Не става дума и да правим един все по-пълен списък на “престъпленията на комунизма” (който не би и попречил отсреща да допълват списъка със “социалните придобивки” по същото време), а за опити да разберем една цялостна картина, която да включва и всички онези елементи, които днес предизвикват носталгия и съответно въпроси. Защото ако ще бягаме от въпросите за безплатното образование и здравеопазване, евтиния хляб и пълната заетост, по-добре изобщо да не се захващаме. Тази цялостна картина ще ни покаже каква е обратната страна на “постиженията на социализма”, за това как ниските цени на определени стоки са неразривно свързани с дефицит и ниско качество, как ред социални придобивки и сигурност са директно обвързвани с ограничаване на важни права. Ще покаже, че относителното благоденствие при социализма съвпада с период на сериозен растеж в световен мащаб, произвел при други условия още по-голямо благоденствие. Ще покаже в каква степен – не казвам изцяло, но в каква степен– мизерията на прехода е заложена от завареното наследство, а също и че много кризисни явления се появяват преди началото на промяната, като ред важни показатели за стопанско и социално развитие трайно се пречупват надолу още преди 1989 г.

Същевременно “критично” не значи винаги и само “отрицателно”, не значи да преувеличаваме престъпленията на режима и вместо за “хиляди” да говорим за “десетки и стотици хиляди убити”; не може за глобални явления и процеси да обвиняваме “фашизма”, “комунизма”, “прехода” и пр. Казвам това просто от любов към истината, но би могло да се добави, че сатанизирането на комунизма подава добри козове на онези, които искат да го реабилитират.

 

Оттам насетне пред нас стои големият въпрос за това как се вписва мисленето за комунистическия режим в мисленето ни за миналото изобщо. Не може да говорим за демистифициране на комунистическия период без да демистифицираме историята си като цяло, открай време писана в национално-романтичен дух, а напоследък допълнително обогатена от съмнителни приноси тип “Тангра-ТанНакРа”. Хладна преценка за комунизма е възможна само като част от хладна преценка за миналото изобщо, другото е просто омраза към точно определена власт и хора, и не би могло да има особена познавателна стойност. Ако вземем за пример учебниците по история, които са и един от най-важните елементи на образователната политика в това отношение, то би било съвсем изкуствено и неубедително в едно и също книжно тяло след 400 страници захаросано изложение за миналото ни величие и героизъм, да се залепят 50 страници принципни, критични и осъдителни за “фашизма, комунизма и тоталитаризма”. Това просто няма да работи.

Има обаче и по-конкретни причини щото да не можем да изградим критична и информирана представа за комунистическия режим отделно от критичния анализ и за малко по-далечното минало. От една стана не е особено убедително и със сигурност некоректно е да се говори за насилието, липсата на граждански свободи и административните ограничения при комунистическия режим без да се виждат подобни явления непосредствено преди него.

 Но нямам предвид само огледалността в прилагането на насилие от различните страни в един мащабен конфликт, тук става дума и за множество прояви на приемственост. Макар комунистическият режим да бил наложен в завършен вид и благодарение на решаващото присъствие на една външна сила, той рециклира и се оказва добра среда за много от заварените идейни нагласи и управленски практики на Царство България. Така например комунистическата пропаганда подема много от идеите на национализма, авторитаризма и фашизма – като стремежа за пълно национално единение (снопът пръчки, буквално фашото, на хан Кубрат; култът към националното Възраждане) и политически мотивираното превъзнасяне на българската “самобитност” и традиции. Не бихме могли да анализираме критично самия комунистически режим, ако не правим същото с абсорбираното от него наследство. В обратния случай още дълго ще наблюдаваме парадоксите с хора, които мразят комунизма, но вярват в много от продуктите на неговата пропаганда, одобряват политиката на Тодор Живков по македонския въпрос или харесват да речем “Време разделно”.

Накратко – ако искаме да се справим с “призраците на комунизма”, можем наистина да го постигнем само като част от едно справяне с “призраците на миналото” изобщо, без съображения за “наши” и “ваши”.

 

Но проблемите не се ограничават само до света на идеите и не би могло да говорим за изследванията върху комунистическия режим без да засегнем и някои, ако използваме собствената му фразеология, “организационно-кадрови въпроси”. Имам предвид ясно очертаното у нас деление между изследователите по политически признак – изследователски проекти, научни прояви и публикации се делят на про- и анти-комунистически. На всички ни е ясно тук от коя страна сме събрани. Пред неколцина от свързаните с организирането на тази кръгла маса предлагах да се поканят и поне някои хора “от другата страна”. Не защото им симпатизирам лично, а защото смятам, че няма полза от мачове на една врата и най-вече защото сегрегацията по политически признак има негативни последици за средата, в която ние самите работим.

Първо – създаването на “анти-комунистически” кръг от автори и техните проекти и прояви огледално води до допълнително организационно консолидиране и идейно втвърдяване на бездруго съществуващия прокомунистически кръг от историци и изобщо пишещи за социализма. Видяхме с очите си как през последните години проектите за писане на историята на комунизма от “анти-комунистическа” или както уж по-елегантно се изразяват някои “от либерална гледна точка”, макар и замислени като аргументиран отговор на про-комунистическия дискурс, всъщност дадоха нов тласък за неговото доразвиване, а понякога със своята непохватност – и за неговото легитимиране. В условията на политизиране в самия анти-комунистически/либерален кръг от изследователи все по-важни позиции заемат самопровъзгласили се пазители на идеологически правилните интерпретации, а някои от тях дори започнаха да ни поучават какво и как да пишем, да ни обвиняват в недостатъчна критичност, “ревизионизъм” и “обективизъм”. Впрочем и това поведение до голяма степен е плод на усвоени в миналото рефлекси. Същевременно изследванията за периода на комунистическия режим някак естествено се плъзгат (или биват тласкани) в политическите очертаните коловози – и двете страни търсят доказателства и примери за своите си тези и в многообразието от свидетелства и документи лесно ги намират, за да изградят ярки и назидателни, но отдалечени от реалностите и стандартите за научно изследване картини. И това при положение, че след 1989 г. и особено с “архивната революция” изследванията за комунистическия период тръгнаха като цяло обещаващо; имаше много наслоявания от миналото, но и немалко се направи за тяхното преодоляване.

Второ – в условията на противоборство този “анти-комунистически” / “либерален” кръг става всеяден и въпреки натрупаната дистанция от 1989 г., разговорите за комунизма продължават да са поле за изява на емоционално или политически мотивирани хора, които не са правили някакви специални и задълбочени проучвания, но просто искат да споделят личната си и човешка позиция, а дори и драма. Заедно с това се набират поддръжници от всякакво естество, често пъти искрено отдадени на митологизиране на други периоди от българската история, съответно – на отричане на други престъпления. Така ние наблюдаваме критични към комунизма изяви по телевизионни програми като “Сите българи заедно” и “Час по България”, борба за премахване на комунистически паметници (мавзолея, паметника на Съветската армия) съчетана с предложения за изграждане на тяхно място на паметник примерно на хан Аспарух (който, готов съм да се обзаложа, би имал ясно изразени “индоевропейски черти”); български евродепутати жалят за жертвите терора от 1944 г., но неумело замазват какво е правила българската администрация в Тракия и Македония година-две по-рано.

 

В заключение – въпреки оформянето на два ясно очертани лагера в изследването и писането за комунистическото минало, за днешните проблеми не може да обвиняваме само единия от тях, пък бил той и отсрещният. В крайна сметка като неприятно наследство от миналото трябва да разглеждаме не само прокомунистическите нагласи и писания, а изобщо политическата пристрастност в мисленето за миналото и неговото описване. Смятам че решението би било изцяло да се освободим от собствената си политическа ангажираност и да залагаме само академични критерии в една отворена, плуралистична среда. Това ще позволи в перспектива да имаме по-нормални учебници по история, както и да маргинализираме шарлатаните и политически ангажираните писачи от всякакви разцветки.





Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - какво е правила българската адм...
08.03.2012 21:02
какво е правила българската администрация в Тракия и Македония година-две по-рано.
И в Сърбия, също.
цитирай
2. анонимен - Подпоручик Ч.
09.03.2012 22:17
Рядко се среща по тази тема толкова балансирана (без да се влага ирония) пледоария за обективност. Гледам, че досега няма коментари, което естествено не е учудващо. "Или си от нас или си от тях, а нюансите, макар че могат да изглеждат симпатични, са практически напълно излишни". Умонастроение, което всъщност е в най-голяма степен типично за заредените с очебиен комсомолски патос "либерали", непропускащи възможност да се разграничат от задръстения и ретрограден националкомунистически исторически фронт.

Призивът за чисто академични критерии обаче ми се струва крайно наивен и дори циничен (поне в случай, че става дума за възприемане на ценни указания и папагалско усвояване на водещия опит на западните другари, които не обслужват, разбира се, никакви интереси и желаят само доброто на изостаналите си по перо събратя). Ако се има предвид стремеж към доближаване на иначе недостижимата абсолютна обективност, а не идеално положение, то нещата звучат по-различно и по-убедително.

Все пак поздравления за хубавото и открито изказване.
цитирай
3. анонимен - "Обективност"
20.04.2012 21:35
Най-лесното нещо в живота е човек да се скрие зад "обективността". Тя е хем удобна, хем комформистка, хем неконфликтна, хем оправдаваща всеки автор от невзимане на позиция. Тази претенциозност сама по себе си е необективна и лицемерна... едно уютно пристанище. Ако Вие г-н Везенков желаете да бъдете безличен фактолог... моля. Незнам каква метаморфоза Ви е сполетяла в професионален, финансов или личен план, но четейки този текст установявам, че човекът написал блестящото есе "За една нова история на БКП" вече го няма! Жалко!
цитирай
4. анонимен - Третото око
02.05.2012 13:28
Такова генерално обобщаване като в коментар три показва, че текста не е четен достатъчно внимателно. Щяхте да разберете, че вътре няма и помен от стремежа към обективност. Идеята на автора е да се предпазваме от крайности, които няма в никакъв случай да ни доведат до задоволителни отговори, като тезите са представени в доста спокоен тон, който според Вас е равнозначен на безличен.
цитирай
5. анонимен - Подпоручик Ч.
31.05.2012 23:34
анонимен написа:
Такова генерално обобщаване като в коментар три показва, че текста не е четен достатъчно внимателно. Щяхте да разберете, че вътре няма и помен от стремежа към обективност. Идеята на автора е да се предпазваме от крайности, които няма в никакъв случай да ни доведат до задоволителни отговори, като тезите са представени в доста спокоен тон, който според Вас е равнозначен на безличен.



Да, определено смятам, че при повсеместната липса на авторефлексия и ширещото се двуличие "спокойният" и "умерен" тон е най-малкото безличен.

Да тихое и безмолвное житие поживем...

цитирай
6. анонимен - до 5
04.06.2012 11:25
Появил съм се на този свят с шест пръста на единия крак. През лятото ходех бос и понеже шестият пръст стърчеше доста настрана, често го удрях в някой камък. Беше много болезнено, в някои случаи нокътят се откъртваше наполовина и под него се показваше живецът. Мога да кажа, че през цялото си детство и юношество не престанах да удрям шестия пръст в камъните. От нищо друго не съм изпитвал толкова много болка, колкото болки изпитвах от тези срещнати по пътя камъни, особено вечер, когато няма никакво осветление и пътят или селските улици тънат в мрак... Вече ученик в гимназията се реших лекарите да отрежат шестия пръст на крака ми. Но странно нещо! Макар и да го няма вече този шести пръст, понякога така ме заболява, като че ли току-що съм се препънал и съм го ударил в някой камък. И досега ми е трудно да си отговоря кои камъни по-дълго помня, дали хвърлените по мен камъни, или камъните, в които съм се препъвал?
Май, 1994 година. Йордан Радичков
:-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 335195
Постинги: 20
Коментари: 85
Гласове: 124
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031